www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Срещнали се веднъж вълк и елен. Еленът започнал да упреква вълка за това, че погубва живи същества и затова ще го настигне лоша карма.
Еленът пък, хранейки се с растителна храна, се имал за много добродетелен и разчитал да постигне вечно блаженство. Само че след смъртта на двамата приятели нещата се развили не както предполагал еленът:
Заедно с растителната храна той унищожил милиарди живи същества, малки насекоми и тъй като ни най-малко не се разкайвал за стореното, заслужил лошо прераждане. А вълкът, чийто начин на живот бил предизвикан от естествената необходимост, изпитвайки постоянно разкаяние – постигнал желаното блаженство.

Живяла някога птица, която не умеела да лети. Като пиле тя ходела по земята, макар и да знаела, че някои птици летят.
Случило се така, че по силата на ред обстоятелства тази нелетяща птица измътила яйце на летяща птица в съответното време птичето се излюпило, при това със способност да лети.
Понякога то питало своята приемна майка: „Кога ще полетя?“ И вързаната към земята птица му отговаряла: „За да излетиш, трябва да бъдеш настойчиво в своя стремеж като всички птици.“

Та тя не можела да предаде на покритото с пера птиче урок по летене и даже не знаела как да го избута от гнездото, за да може то да се научи.
Странното е, че самото птиче не забелязвало това. Чувството за благодарност към приемната майка не му позволявало да разбере своето положение. „Ако не беше тя – разсъждавало то само за себе си, – аз досега щях да си остана в яйцето.“ А понякога си казвало така: „Всеки, който е успял да ме измъти, разбира се, ще ме научи да летя. Това е само въпрос на време или може би всичко зависи от моите собствени усилия. Може би затова е необходимо да се притежава някаква висша мъдрост – няма други причини. Птицата, която ме е довела до сегашното ми състояние, в един прекрасен ден ще ме вдигне на следващото стъпало.“

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
— Кой каквото прави — на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:
— Знам, че туй, дето го приказваш — за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.
И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне — сложила отрова в тестото.
Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща. Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:
— Хей, дядо, я ела насам!
И му подала питката.
Земи я рекла, топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.
Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път.
Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийският син, яхнал на кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
— Хей, дядо — поспрял коня си чорбаджийският син, — ти като ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе в планината нашите нагъват просеник, а пък аз не мога да го ям.
— Да ти дам, сине — рекъл старецът и извадил питката от торбата. — Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.
Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:
— Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга — нали нямаш друга работа.
И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:
— Майко, умирам.
Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло наум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.
— Нищо — отвърнал болният, — само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.
— Кой ти я даде?
— Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.
Като чула тия думи, майката пропищяла:
— Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото прави — на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше той, но кой ти го слуша!
И захванала да си удря главата с два юмрука.

Яна Язова – Творби за деца

Тръгнала леля гъсана Ана да пазарува за Бъдни вечер. Чанти разтваря тя на пазара, кюфтета мляла, картофи взела, гулия, морков, зеле и чушка, яйце и захар за блага гушка. Най-сетне иде ред на елхата, но никой не е ходил в гората. В такава люта, дълбока зима кой смелост има в снега да гази? Бог да го пази!

Но нашата леля гъсана Ана се развълнува: как ще празнува с нейните мили малки гъсета без елха, цяла от свещи огрята, елха без топки – сини, червени, с ангели в бели, златни премени?

Добрата леля гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, реши да иде сама в гората.

Снегът се вредом в поле белее, над него само перо се вее, перо на малка висока шапка, що е сложила навръх главата тая сърцата гъсана Ана, дето отива сама в гората.

Ето и първи елхи зелени, далеч от шумния град вкочанени, взират се в леля гъсана Ана, едничка жива душа корава, коя със брадва ги приближава.

И тази смела гъсана Ана, отлична майка, жена сърцата, бързо навлезе сама в гората.

Елха – най-тънка, най-права търси, – от сняг, от скреж я тя здраво отърси, отсече я равно с остра брадва и своите малки тя да зарадва, на гръб елхата здраво завърза и към дома си вече забърза.

Отде я зърна кума Лисана:

– Добър ден, лельо гъсано Ано! За Бъдни вечер ли тъй се стягаш? Почакай малко, защо тъй бягаш?

– Добър ден. Празник готвя, сестрице, за дома бързам, драга кумице, че там ме чака челяд голяма и врява вдига, доде ме няма.

– Вземи и моите лисета клети, бедни и прости, да ти са тази вечер на гости! И ти си майка, гъсано Ано – с плач изрече кума Лисана. – Виж, тук в гората от глад си мреме! На Бъдни вечер кой гладен дреме?

– Добре! Да дойдат с мене децата! – викна таз майка добра, сърцата.

Тръгнала леля гъсана Ана, майка отлична, жена напета, след нея цяло хоро лисета.

Пръв гази Крумчо, след него Мара, след Мара Пена – свадлива, стара, след нея Вера – куца, проклета, а подир нея – трите братлета.

На Бъдни вечер насядат вече гъсета луди и на елхата всяко се радва, всяко се чуди. Наоколо им седем лисета, не гледат свещи, нито дървета, едва до гозба всяко допира, а с око хитро гъсе избира.

Умната леля гъсана Ана всичко разбира, с блюда и чаши навред се провира, гостите кани, с месо ги храни, а тия гости звани-незвани се поусмихват на тез покани, към рожбите й тайно си сочат, за гъше месо те зъби точат.

Но нека само среднощ да дойде, когато Дядо Коледа ходи, подарък всяко лисе да вземе, под елха после кой ли иде дреме? Гъсета бели, гъсета слаби – всеки да граби какво обича и към гората бърже да тича!

Ей, полунощно време настана, хитрата леля гъсана Ана навън излезе, че уж да види тоз дядо Мразко дали не иде.

Ей, някой тежко на порти чука, от нетърпение сърце се пука, гъсана Ана от маса става, а на вратата цял в снега застава бау-баучо Мурджо, овчарско куче, страшно и старо.

Зъби оголи, слюнки преглъща, ръмжи – кръвнишки очи обръща.

С вик децата на кума Лиса всяко се дръпна и се стъписа, и през врата ни едно не излезна, кое, где свари, оттам изчезна.

А нашата умна гъсана Ана на видно място Мурджо покани и го нахрани с гозби богати, запя с него и с децата – и тия верни, мили другари там Дядо Коледа на веселби свари.

Имало едно време един грамаден омар и седем малки омарчета, които стояли върху една скала сред морето. Време било малките омарчета да си лягат.
— Молим ти се, разкажи ни една приказка за приспиване! — казали те.
— Да, да, разкажи ни, молим ти се! — извикали и мидите, които се били прилепили към скалата.
— Добре, ще ви разкажа! — съгласил се големият омар.
Поспрели да послушат и няколко риби-трески, които тъкмо
минавали край скалата, също и няколко дребни цаци (макар че, всъщност, отдавна трябвало да спят) и една грамадна змиорка, която се казвала Уилям. Големият омар започнал да разказва:
Едно време, когато морето било току-що създадено, то не било солено и никога в него не бушували бури. Просто приличало на грамадно езеро с риба.
Един ден татко Нептун седял на морското дъно, заобиколен от своите четиридесет красиви дъщери. Десет от тях имали дълги руси коси, десет — дълги черни коси, десет — дълги бели коси и десет — дълги червени коси, а всичките имали прекрасни лъскави рибешки опашки.
Татко Нептун забелязал, че някои от херингите, които минавали покрай него, плачели. После минала една акула на бели ивици и няколко водни кончета — всичките разплакани! Минала една камбала, и тя също плачела. Погледнал към дъното на морето и видял една морска звезда, която плачела, а малкото омарче, дето се примъквало, и то плачело.
— Какво се е случило, мило омарче? — запитал татко Нептун.
Ще ви кажа, сър! — отвърнало малкото омарче. — Пак тези китове. Изпиват морето. Ех, че се разгневил татко Нептун! Той изплувал на повърхността, огледал се и видял цяло стадо огромни китове, всеки един голям колкото църква, които пиели морето. И морето ставало все по-малко и по-малко.
— Ей, че са лоши! — изикал татко Нептун. — Само че скоро ще сложа край на това!
Той се гмурнал отново в дълбините и повикал дъщерите си.
— Идете в кухнята на двореца, мили мои — казал им той. — Там, в долапа ще намерите наредени много торбички със сол. Всяка да вземе по една и се върнете тука.
Четиридесетте русалки отплували до кухнята и всяка се върнала с торбичка сол.
Тогава татко Нептун рекъл на своите десет русокоси дъщери:
— Вие, милички, трябва да отплувате на Изток и след като изминете доста път, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте с опашките си.
После казал на чернокосите си дъщери:
— Отплувайте на Юг, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте.
Обърнал се след туй към белокосите си дъщери и казал:
— Отплувайте на Запад, чеда мои, и сторете същото.
А на червенокосите заръчал:
— Вие, мили мои, трябва да отплувате на Север и да направите там цялото море солено.
Русалките отплували и сторили така, както им заръчал татко Нептун.
На следващия ден китовете почнали отново да пият морето.
— Уф! — намръщили се те. — Много е солено!
И вече не могли да го пият а изхвърляли солената вода високо във въздуха. После така запляскали по морето с опашките си, че настъпила страшна буря.
Татко Нептун се разсмял.
— Отсега нататък — казал той — нека се знае, че всеки път, когато китовете се опитват отново да пият морето, то ще им се струва отвратитилно на вкус, затова ще пляскат с опашките си и ще предизвикват бури. Но нали е по-добре от време на време да има бури, отколкото морето да бъде изпито?
— О, да, мили татко! – извикали неговите четиридесет красиви дъщери и всяка го целунала.
— Ето как – казал омарът и се огледал наоколо – морето станало солено и защо понякога има бури.
— Благодарим ти! – извикали рибите и отплували към дома си.
— Благодарим ти, омаре! – казали мидите. И тъй като били у дома си, останали там, където са.
— Хубава приказка. – обадил се и Уилям, голямата змиорка – да ти помогна ли да настаниш омарчетата да спят?
— Благодаря ти, Уилям – казали омарчетата, после отплували и запълзяли по морското дъно, намерили няколко дупки в скалите и се промъкнали в тях да спят.
Точно тогава минали няколко кита и почнали да пият отново морето.
— Уф! — извикали те. — Още има отвратителен вкус! — И китовете запляскали с опашките си и предизвикали силна буря.
Ала омарчетата не се разтревожили. Те били на сигурно място, у дома си, в леглата.
И това е краят на приказката.

Имало едно време един дядо и една баба. Те нямали деца. Веднаж седнали да си поприказват какво да сторят, като си нямат деца. Бабата рекла:
– Ще изляза на пътя, па каквото намеря, ще го взема в кошницата и това ще ни бъде челяд.
Дядото се съгласил.
Бабата тръгнала. Вървяла, вървяла – нищо не намерила. Когато да се върне, видяла едно змийче. Турила го в кошничката си и го занесла на дядото. Поили змийчето с мляко и то порасло, та изпълнило кошницата. Бабата го поставила в крина. Пак го поили с мляко, докато и крината му станала малка. Бабата се слисала и не знаела какво да го прави. Тя го поставила в една каца. Змията изпълнила и кацата, та станала цял змей. Бабата се чудила и маяла какво да прави с този змей. Много я дострашало, та рекла: „Накъдето ми виждат очите, натам ще бягам“. Не щеш ли – змеят проговорил и рекъл на бабичката:
– Мамо, иди при царя и поискай дъщеря му за снаха.
– Сине, ние сме много сиромаси – няма да ни я дадат – отвърнала му тя.
– Ти върви! – рекъл змеят на бабата.
Нямало какво. Отишла бабичкага и потропала на царските врати. Излезли слугите и казали:
– Бабо, тука не се влиза.
Бабичката се върнала вкъщи и обадила на змея:
– Не ме пускат да вляза.
Тогава змеят се ядосал и рекъл:
– Иди, кажи им да те пуснат, че иначе ще направя поразия.
Бабичката отишла и влязла при царя. Той я попитал защо идва и тя му отговорила:
– Син ми ме праща: иска да се ожени за твоята дъщеря.
Царят рекъл на бабичката:
– Ако синът ти може да съгради палати като моите, ще му дам дъщеря си.
Бабата се върнала и разправила на змея какво казал царят. Змеят начаса издигнал палати, дори по-хубави от царските и изпратил бабата да каже, че всичко е готово.
Бабата отишла, обадила на царя, а той й рекъл:
– Кажи на сина ти да направи златен път, украсен със златни ябълки, че по него да мине дъщеря ми.
Бабата се върнала вкъщи и казала на змея желанието на царя. Змеят без много мъка направил и път, и мост от чисто злато. След това тръгнали да вземат царската дъщеря. Вдигнало се цялото село, със свирила и тъпани. Най-подир вървял змеят. Слисало се мало и голямо, какво е това чудо – змей за царска дъщеря да се жени.
Влезли в царските двори. Змеят седнал и замълчал. Царската дъщеря, като видяла за кого я жени баща й, заплакала и избягала.
Не щеш ли, змеят видял, че булката плаче и разбрал всичко. Той съблякъл своите кожуси и ето – станал много хубав момък.
Царската дъщеря била смаяна от красотата на момъка. С радост тя го взела за мъж. И те заживели много щастливо – както е било Богу драго. А покрай тях – и бабата и дядото.

Живял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.
Тридесет години прекарал човекът като говедар. Веднъж, май че било през месец май, добитъкът му се разбягал, смесил се с телците от друго стадо, той търчал, търчал, докато прогони чуждите животни, изморил се седнал и заплакал:
— Омръзна ми да се мъча така!..
Станал пак, тръгнал да събира разпръснатото си стадо и изведнъж, не щеш ли, попаднал на заровено имане.
«Аз съм прост говедар — помислил си той, — няма да мога сам да се оправя. Я да отида и да кажа на кмета, ще си го поделим с него. . .»
И ето че кметът, говедарят и другият ратай на кмета отишли при ямата където било заровено имането.
Говедарят се спуснал в ямата, подавал с решето скъпоценните камъни на кмета, кметът — на ратая, а ратаят напълнил чак догоре три торби Предал кметът на ратая последното решето и му казал:
— Иди и прережи гърлото на говедаря — двамата ще си поделим и нето.
— Язък за човека! — отвърнал ратаят. — Той намери имането, пак той го извади и ти го предаде.
— Аз господар ли съм ти, или не?! — ядосал се кметът. — Казвам ти заколи го и толкова, ще правиш това, което ти заповядам!
Ратаят казал на говедаря:
— Господарят ми заповяда да те заколя. . .
Ето ти на, иди, че търси справедливост. . . — отвърнал говедарят.
Какво зло съм ви сторил? Та нали ви дадох в ръцете цялото имане? Не ме убивай!
— Не — казал ратаят. — Не мога да не му се подчиня, длъжен съм да те убия!
Добре, ама говедарят бил задържал три скъпоценни камъка от намереното съкровище. И взел, че се помолил на ратая:
— Щом си длъжен непременно да ме убиеш, вземи тези три камъка и ги дай на жена ми, тя скоро трябва да роди. Ако бъде син, нека го нарече «Дад-Бедад» (този, който търси справедливост). Ако пък бъде дъщеря, нека и даде каквото си иска име.
Така и погубили говедаря в ямата, където той намерил имането. А кметът и ратаят прибрали скъпоценностите и си отишли в къщи. На другия ден жената на говедаря намерила кмета и го попитала:
— Къде е моят мъж, къде си го изпратил, та не се връща у дома?
— Твоят мъж беше малко смахнат, кой знае къде се е запилял, може да е отишъл и при баща си на оня свят!
— Но ние ще умрем от глад, той и снощи не ни донесе хляб!
Ама кой ще те чуе?! Кметът и ратаят си поделили съкровището и бързо го пропилели.
Минало се, що се минало, бръкнал ратаят в джоба си, напипал там трите скъпоценни камъка и скришом ги занесъл на жената на говедаря.
Настъпил часът й да ражда и тя родила момченце. Дошли съседки и понесли детето да го кръстят.
— Какво име ще дадете на детето? — попитал попът.
— Извикайте майката, нека тя каже.
Извикали майката. Попът я попитал:
— Как ще наречем младенеца?
— Щом питаш мен, отче, нека да бъде Дад-Бедад!
— Ай, майко, че има ли такова име на света, та да кръстя детето Дад-Бедад?
— Няма, отче — казала майката, —но такава е последната воля на баща му и аз няма да я престъпя.
Нарекли момченцето Дад-Бедад и го занесли в къщи. Расло то не с дни, а с часове и поумнявало. Веднъж попитало майка си: 
—  Какъв занаят имаше баща ми? Искам и аз да го изуча.
— Баща ти беше ковач — отвърнала майка му.
— Хайде, заведи ме при някой ковач! — настоявал Дад-Бедад. Хванала майката сина си за ръката и го завела при един ковач.
— Ето, доведох ти сина си, научи го на своя занаят — казала жената.
— Добре си направила — отговорил ковачът. — Нека остане при мене, ще държи коня за главата или пък за юздата, а аз ще го уча.
Останало момчето при ковача само един ден, избягало и се върнало при майка си. Зачудила се тя. — Защо се върна, Дад-Бедад?
— Ами ако конят ме ритне в лицето с копитото си? Не мога да остана там! — отговорило то.
— Баща ти мир няма да има в гроба си!. . . Е, хайде да те няма, иди си играй с децата!
— Не! — държал на своето Дад-Бедад. — Искам да науча занаята на баща си.
— Баща ти беше шивач — казала майката.
— Хвани ме за ръката и ме заведи при шивач! — поискал от нея Дад-Бедад.
Завела го майка му при един шивач и рекла:
— Научи сина ми на шивашкия занаят, за да имаме с какво да се прехранваме!
— Добре, нека остане при мене — съгласил се шивачът. — Ще вдява конеца в иглата, ще ми подава плата, а аз ще го уча.
Само един ден останал Дад-Бедад при него — избягал.
— Ти защо си дойде пак, момче? — учудила се майка му.
— Не мога да се занимавам аз с шев — ами ако иглата се забие в пръста ми и го нарани, или в окото ми, и ослепея?!
— Няма да се научиш ти на занаят! Хайде върви да се шляеш с децата — ядосала се майка му.
— Какъв беше баща ми? — заразпитвал пак синът. — Научи ме на бащиния ми занаят!
— Баща ти беше дърводелец! —- казала майка му.
— Тогава хвани ме за ръката и ме заведи при майстор, нека ме направи дърводелец! — поискал отново синът.
Хванала го майката за ръката, завела го при майстор и казала:
— Братко дърводелецо, научи сина ми на своя занаят! Като стане той дърводелец, ще преживяваме с това, което припечели.
— Нека остане при мене — съгласил се майсторът. — Ще ми подава дъските, теслата и рендето, ще дяла и ще рендосва дъските, ще изучи занаята за свое добро.
Дад-Бедад останал при дърводелеца два дни, после пак избягал у дома си.
— Защо се върна, Дад-Бедад? — смаяла се майка му.
— Не мога да се уча аз на този занаят: ще взема да изпусна теслата, та да ми отсече крака.
— Е, върви тогава да се шляеш с децата, щом не искаш да учиш занаят.
— Не, ти ми кажи какво е работил баща ми? — не я оставял на мира Дад-Бедад.
— Ти за бащиния си занаят ли питаш? — рекла майката.
— Да! — настоявал синът.
— Тогава знай: баща ти дванайсет месеца от годината беше говедар при хората!
— Ех, майко, най-после се добрах до истината за занаята на баща. Хайде, хвани ме сега за ръката, заведи ме при кмета. Нека ме наеме за говедар. Ако не мога да паса говедата, нека ме вземе да паса телците. Хванала го майката за ръка, завела го при кмета и по помолила:
— Бащата на момчето ми излезе веднъж от къщи и не се върна вече, вземи сина ми да ти пасе телците, та да можем да преживяваме!
— Е, момче — рекъл кметът, — ами че ти си още малък, ще можеш ли да пасеш телците?
— Говедар не мога да бъда още, но телците ще мога да паса.
— Добре, наемам те да пасеш телците. За всяко теле ще ти плащам по крина пшеница на година. Прибирай зърното от неделя до неделя и ще се прехранваш.
Дад-Бедад пасъл телците до края на есента и събрал дотогава сто крини пшеница. Петдесет крини продал за сто чарха, купил си с тях дрехи, върнал се в къщи и казал на майка си:
— Само година пасох телците и получих сто крини пшеница. Продадох петдесет крини, спечелих сто чарха… А къде са парите, които баща ми е спечелил за трийсет години? Дай ми тези пари, защо не ми ги дадеш?
— Е, синко — отговорила майка му, — не зная къде са спечелените от баща ти пари. Той беше малко смахнат, харчеше без сметка. . .
Но синът не я оставял на мира:
— Не, дай ми веднага бащината печалба!
Станала майка му, извадила единия от скътаните скъпоценни камъни и му го дала:
— На, ето ти печалбата на твоя баща!
— Занеси на златаря този камък, продай го и донеси в къщи парите, трябват ми — взел да я моли Дад-Бедад.
Майката занесла камъка на златаря, а той й рекъл:
— Аз не зная каква е цената на този камък, стрино.
— Ти си честен човек, дай ми колкото определиш!
Дал й златарят торба злато и тя се върнала в къщи. Дад-Бедад се прибрал на мръкване и попитал:
— Е, майко, колко ти даде златарят?
— Даде ми торба злато, синко.
— Сега иди при царя, нека ни даде място за къща. Тук ние сме чужди, няма за нас място — всички ми се присмиват, замерват ме с кал, пъдят ме. . .
Отишла майката при царя и взела да го моли да им отдели място за къща. Царят заповядал да дадат писмено нареждане, за да не й пречат стопаните на земята.
Привечер синът се върнал, почнал да разпитва и майката му разказала как ходила при царя и той дал хартийката. А Дад-Бедад рекъл:
— Сега иди пак при него и му кажи да заповяда на своите майстори зидари да дойдат при нас и да ни построят дом също като царския дворец.
Отишла майката отново при царя, казала, каквото поръчал синът. Царят, съветниците и везирите му почнали да се подиграват е нея и да повтарят:
— Ех, стрино, царски дворец само па царя подобава, а ти иди и си направи колиба!
— А какво ще загубите, ако ми посочите майстори строители? — взела да ги увещава майката.
Тогава един от царските везири се обадил:
— Сто години да живееш, царю, изглежда, че тя не е с всичкия си ум.
Да й дадем хартийка и да си върви. Пък пека се посмеят после с нея и майсторите, за да си знае занапред мястото.
Дали й писмо и тя тръгнала да търси майсторите. Обикаляла по една улица, обикаляла по друга —няма ги, та ги няма! Бутне една врата, бутне друга — намерила ги най-сетне и им дала хартийката. Че като почнали да се смеят!
— Хайде върви си! — рекли й те. — Търси си други майстори!
— А вие според парите решавайте — казала им майката. — Царят ви е плащал по жълтица, пие ще ви плащаме по две. Няма ли да ви свършат работа?
Тогава един от майсторите се замислил:
— Май че тя има право! Ако ни плати, както казва, ще отидем.
Станали майсторите, тръгнали заедно с майката, измерили дължината и ширината на мястото, за да построят на него също такъв дворец като на царя.
На мръкваме Дад-Бедад се върнал в къщи и попитал:
— Е, майко, какво успя да направиш?
— Доведох майстори строители, синко. Утре ще почнат да работят. Дад-Бедад не се бъркал в нищо, ходил и си пасял телците. А цялата работа ръководела майката.
Издигнали двореца до половината, но парите се свършили. Дошъл си привечер Дад-Бедад и майка му казала:
— Парите се свършиха.
Дад-Бедад отговорил:
— Майко, свършиха се парите, които баща ми е спечелил за една година. А къде са парите за останалите години?
— Нямам повече пари. Баща ти изяде и изпи всичките си пари, изхарчи ги.
Но синът настоявал:
— Донеси парите и толкова!
Отишла тя, извадила втория скъпоценен камък и го дала на сина си.
— Ето последния — нямам нищо вече.
— Занеси го на златаря, продай го и довърши двореца — помолил я синът.
Отишла майката, продала камъка за торба злато и с тези пари завършила строежа. Останало само да закачат вратите и да пробият комините. Тогава Дад-Бедад казал:
— Майко, ти ми даде печалбата на баща ми само за две години. А къде са парите, които е спечелил за останалите години? Веднага да ми ги да¬деш!
Какво можела да направи майката? Извадила тя и последния скъпоценен камък, продала го на златаря за торба злато и довършила двореца. После отишла и купила на сина си царски дрехи.
Сложил Дад-Бедад корона на главата си и седнал в новия си дворец — истински цар! И оттогава така и тръгнало: сутрин отивал да пасе телците, а вечер се връщал, преобличал се и сядал на трона като цар.
Една вечер той извикал царските съветници и им казал:
— Когато излезете от двореца, за да се приберете в къщи, отбийте се при мене. Ще ви нагостя, ще поседим заедно и ще си поговорим.
След това царските съветници почнали често да посещават Дад-Бедад. Веднъж, както си седял на трона, облечен в новите си царски дрехи и с корона на глава, Дад-Бедад попитал царските съветници:
— Какви въпроси решава днес царят в дивана, за какво се говори там?
— Днес царят решаваше дела, съдеше хората — отговорили съветниците.
А същата вечер царят и везирът, преоблечени като дервиши, обикаляли от улица на улица. Видели те, че всички вече спят, само домът на Дад-Бедад свети. Помислили си — я да видим каква е тази работа!
Надникнал царят вътре и попитал:
— Везире, колко царе има в нашата страна?
Зачудил се везирът:
— Сто години да живееш, царю, че колко могат да бъдат? Ти си единственият ни цар, други няма.
А царят казал:
— Я погледни какъв цар седи там!
Влезли царят и везирът в дома на царя телчар, поклонили се и седнали настрани, в един тъмен ъгъл. А Дад-Бедад пак попитал царските съветници:
— Е, какво прави днес вашият цар в дивана?
Един от съветниците обяснил:
— Днес царят съдеше едни търговци, но не можа да произнесе справедлива присъда. . .
— А за какво ги съдеше?
Преди много години един търговец заминал по работа в Стамбул.
Оставил на семейството си пари за осем години, а едва след дванайсет го¬дини тръгнал обратно. На половината път за в къщи срещнал друг търговец, който също отивал по работа в Стамбул.
— За колко години остави пари на жена си? — попитал го той.
— За осем — отговорил другият търговец.
— И аз оставих на жена си пари за осем години, а както виждаш, чак след дванайсет години се връщам в къщи.
Тогава вторият търговец казал:
— Да, оставих пари само за осем години, но се страхувам, че няма да стигнат — току-виж, наложило се да прекарам и аз в чужбина около дванайсет години… Я вземи тези три скъпоценни камъка, дай ги на семейството ми, нека ги продадат и да изхарчат парите.
Вторият търговец продължил пътя си за Стамбул, а първият се върнал у дома си. Но той не дал скъпоценните камъни ма жената на другия търговец, а ги задържал за себе си.
Минало се време, върнал се вторият търговец в къщи, видял, че жена му била продала имота, и се ядосал:
— Жено, та нали ти изпратих с този и този човек три скъпоценни камъка, защо си ми разпродала имота?
— Той не ми е донасял никакви камъни — взела да го уверява жената, А първият търговец научил в това време, че собственикът на скъпоценните камъни се е върнал и ще се съди с него, затова подучил трима свидетели да кажат: «Ние видяхме как този човек предаде скъпоценните камъни на жената на търговеца, но тя ги е продала и е изхарчила парите».
Явили се търговците пред царя и вторият търговец почнал да упреква първия:
— Той защо не даде скъпоценните камъни на жена ми?
— Как да не съм ги дал? Дадох й ги, но тя ги продаде и пропиля парите! — казал първият търговец.
Довели свидетелите и те в един глас потвърдили:
— Свидетелствуваме пред бога, че този човек предаде пред нас три скъпоценни камъка на жената на търговеца, но тя, изглежда, ги е продала и е изхарчила парите.
И нашият цар тогава се замисли: «Тъй или иначе, но и тримата свидетели казват едно и също. . .»
Дад-Бедад изслушал царския съветник и се усмихнал:
— Е, щом вашият цар не е успял да реши кой е виновният, изглежда, че ще се наложи аз да реша! Я идете и ми доведете двамата търговци и свидетелите!
Отишли съветниците, довели и търговците, и свидетелите, а те самите скръстили ръце на гърди и застанали пред Дад-Бедад. Изправили се пред него и петимата доведени. (А от ъгъла гледали и слушали царят и неговият везир.)
Тогава Дад-Бедад се обърнал към свидетелите:
— И така, значи вие твърдите, че ей този човек е дал три скъпоценни камъка на жената на търговеца, а тя ги е продала и изхарчила парите.
— Да, свидетелствуваме за това пред бога! — потвърдили те.
А Дад-Бедад заповядал:
— Отведете тримата свидетели, затворете ги в различни стаи, за да не се виждат и чуват един друг.
А сам той овалял три хлебни топчета — едното голямо, другото по-малко, а третото съвсем малко.
Извикал Дад-Бедад първия свидетел и почнал да го разпитва:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка! — взел да го уверява свидетелят.
— Ти самият видя ли това?
— Видях.
— През кой месец беше?
— Та аз грамотен ли съм, че да зная?
— Е, кое време на годината беше — есен или може би пролет?
— Да, да, през пролетта беше, по време на оран. Всички ние, свидетелите, имаме ниви на едно място и той ни заведе със себе си и предаде пред нас камъните.
Дад-Бедад показал най-голямото топче на свидетеля и го попитал:
— А камъните ей толкова големи ли бяха, или не?
— Да, да, точно толкова! — зарадвал се свидетелят.
— Писарю, запиши, че този човек свидетелствува, че това се е случило през пролетта! — заповядал Дад-Бедад.
Довели втория свидетел и Дад-Бедад казал:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . .
— Ето, кълна се като пред господа бога, този човек предаде на жената на търговеца три скъпоценни камъка — взел да го уверява свидетелят.
— Е, а по кое време на годината беше това ?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм — отвърнал свидетелят.
— През зимата ли беше, или може би през пролетта, или пък през есента? — попитал го Дад-Бедад.
— Да, да, по време на вършитба беше. Нашите хармани са един до друг и той ни повика за свидетели — отговорил вторият свидетел.
Тогава Дад-Бедад показал средното топче и попитал:
— Ей толкова големи ли бяха камъните?
— Да, точно такива! — зарадвал се свидетелят.
— Запиши, писарю, че този човек свидетелствува, че това се е случило през есента! — заповядал Дад-Бедад.
Довели последния свидетел и Дад-Бедад му рекъл:
— Е, момко, я си кажи истината, защото нещо не ми се вярва. . . Не вземай грях па душата си, кажи: ти видя ли този човек да предава на жената на търговеца три скъпоценни камъка?
— Да, кълна се като пред господа бога, видях! — взел да го уверява свидетелят.
— А през кое време на годината беше това?
— Че откъде да знам аз, неграмотен съм.
— През пролетта ли беше, през есента ли, или може би през зимата?
— Вярно, това беше в края на януари. Ние и тримата мажехме стаите си и той така ни и заведе, с изцапани от вар ръце, и ни накара да му бъдем свидетели! — уловил се свидетелят.
— Писарю, запиши, че това се е случило в края на януари! — заповядал Дад-Бедад.
Довели и първите двама свидетели и наредили и тримата един до друг. И писарят прочел показанията: единият твърдял, че това се случило по време на оран, вторият — по време на есенната вършитба, а третият — в края на януари. . .
Дад-Бедад взел една тояга и рекъл:
— Показанията ви не си схождат. А сега кажете си истината, иначе ще ви убия!
— Не, не, господарю, нищо не сме видели, той ни подкупи, даде на всекиго по пет жълтици. . .
— Добре, идете си! — казал тогава Дад-Бедад. — А царят нека си държи на своето решение.
На сутринта Дад-Бедад станал както обикновено и отишъл на полето да пасе телците. А царят заповядал на слугите си:
— Доведете ми момчето, което пасе телците, само че внимавайте, не го бийте!
Затичали се слугите да изпълнят царската заповед, но Дад-Бедад не се съгласил да отиде с тях и рекъл:
— Каква работа имам аз с вашия цар?!
А царят отново изпратил да го повикат и пак поръчал:
— Не го закачайте — малък е още. Вземете го на гръб и така ми го докарайте.
Взели го на гръб и го занесли при царя.
— Слушай, момче — казал царят. — Вчера аз съдих търговците и главата ме заболя. Не знаех, че и ти ще се заемеш с тази работа…
А Дад-Бедад отговорил:
— Отстъпи ми своята царска власт за два часа, а ти седни на моето място. Позволи ми да бъда цар и аз ще взема решение!
Тогава царят сложил короната си на главата на телчаря и си сменил мястото с него. Дад-Бедад седнал на царския трон, за да отсъди.
Довели в двореца двамата търговци, жената на втория търговец и тримата свидетели. Разпитал ги Дад-Бедад така, както сторил това предишния ден. Показанията на свидетелите пак не си схождали. Тогава новият цар казал на първия търговец:
— Донеси скъпоценните камъни още сега, иначе ще ти отсека главата! Търговецът донесъл трите скъпоценни камъка и ги дал на жената на другаря си.
Тогава Дад-Бедад се обърнал към царя с думите:
— Сто години да живееш, царю, ето че отсъдих вместо тебе. Сега ти съди вместо мене!
Станал царят, седнал на трона си и попитал:
— С кого искаш да се съдиш?
— Сега ще ти кажа. Тук пред тебе е Ереванската долина. Кой в нея се нарича Дад-Бедад, та и мене са нарекли Дад-Бедад?
Довели тогава попа и го попитали:
— Защо е получил такова име младенецът?
— Наш дълг е да даваме на младенеца такова име, каквото желаят баща му и майка му.
Повикали тогава в двореца майката и тя обяснила:
— Ратаят на кмета ми каза, че бащата на моя син е завещал да го назовем така.
Довели ратая и той потвърдил:
— Това е чистата истина. Извикайте кмета, нека дойде и той. . .
Изпратили за кмета, довели го и затворили вратите, за да почнат разпита.
— Слушай, човече! — рекъл царят. — Ако не кажеш истината, ще заповядам да ти отсекат главата. Кажеш ли всичко, ще те назнача за управител на цяла област!
И ратаят на кмета разказал следното:
— Говедарят намери заровено имане. Дойде и каза на кмета. Аз, кметът и говедарят отидохме да пренесем имането. Говедарят се спусна в ямата. Той насилваше в решето скъпоценните камъни, подаваше ни го, а ние пълнехме торбите. След това кметът ми заповяда: «Иди и заколи говедаря!»
Аз почнах да му се моля: «Не гневи бога, съжали човека!» Но кметът се ядоса: «На тебе казвам, заколи го!» Аз отидох да убия говедаря, а той ми рече: «Защо искаш да ме убиеш? Нали ви дадох скъпоценностите?» А аз му отговорих: «Щом ми е заповядал кметът, длъжен съм да те убия». . . Тогава говедарят ми даде три скъпоценни камъка и заръча: «Дай ги на жена ми. Ако ми се роди син, нека го нарече Дад-Бедад!» А след това прерязах гърлото на говедаря. . .
Тогава царят рекъл:
— Давам ти да управляваш Нахичеван.
А Дад-Бедад казал:
— Искам възмездие за бащината ми кръв!
И той скочил, отсякъл главата на кмета и така отмъстил със собствената си ръка за смъртта на баща си.

Имало в старо време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина. Виждали го от време на време да се вие в широки кръгове ту високо, ту ниско из простора. Втория превърнала в кит и го пратила да живее в дълбокото море. Виждали го от време на време да изхвърля към небето огромна водна струя. Двамата възвръщали човешкия си образ само за по два часа всеки ден.
Най-малкият син много се безпокоял, че майката ще превърне и него в някакъв свиреп звяр, в мечка или вълк, затова тайно побягнал. Той бил слушал, че в двореца на златното слънце седи затворена една омагьосана царкиня и чака някой да я избави. Но всеки, който дръзвал да стори това, залагал на карта живота си: вече двадесет и трима момци умрели от окаяна смърт. Оставало да опита щастието си само още един и след него никой вече.
И тъй като сърцето на момъка не знаело що е страх, той решил да навести двореца на златното слънце.
Бродил дълго време и не могъл да го намери. Накрая попаднал в една голяма гора и не знаел откъде да излезе. Но ето че съгледал в далечината двама великани, които му замахали с ръце, и като дошъл при тях, рекли му:
– Караме се за една шапка, и понеже сме равни по сила, никой не може да надвие другия. Малките човеци са по-умни от нас, затова оставяме на тебе да решиш.
– Как можете да се карате за такава вехта шапка? – попитал ги момъкът.
– Ти не знаеш какво свойство има тази шапка. Тя е чудотворна: който я сложи на главата си, може мигом да се намери, където пожелае.
– Дайте шапката у мене – рекъл момъкът. – Аз ще извървя малко път и ще ви повикам, вие двамата ще се надбягвате и който стигне пръв при мене, ще вземе шапката.
Сложил той шапката на главата и продължил пътя си, но мислел само за царкинята, та забравил великаните и все вървял и вървял. По едно време въздъхнал дълбоко и рекъл:
– Ох, да стигна веднъж в двореца на златното слънце!
И щом тези думи се отронили от устните му, той се намерил на високата планина пред портата на двореца.
Влязъл вътре, минал през всички стаи и в последната открил царската дъщеря. Но колко се изплашил, като я погледнал! Лицето й било пепелявосиво и набръчкано, очите й били мътни, а косите червени.
– Ти ли си царкинята, чиято хубост славят всички? – викнал той.
– Ах – отвърнала тя, – не този е моят образ, но людски очи могат да ме виждат само в тая грозота. А за да узнаеш как изглеждам, погледни в това огледало. Него никой не може да заблуди, то ще покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност.
Тя му подала огледалото и той видял в него отражение на най-хубавата девойка, каквато е имало на света, и видял как от скръб по страните й се ронели сълзи. И рекъл:
– Как бих могъл да те избавя? Аз не се плаша от никаква опасност.
Тя рекла:
– Който завладее кристалната топка и я дигне пред очите на магьосника, ще сломи силата му и аз ще възвърна истинския си образ. Но, ах – добавила тя, – не един вече намери смъртта си заради мене! Много ми е жал и за тебе, момко, защото и ти се излагаш на големи опасности.
– Нищо не може да ме спре – рекъл той, – кажи ми само какво трябва да направя.
– Ще узнаеш всичко – рекла царкинята. – Като слезеш от планината, на която се издига този дворец, ще видиш долу един извор, до който е застанал див бик. Трябва да влезеш в бой с него. Ако успееш да го убиеш, от него ще излети една огнена птица, която носи в утробата си нажежено яйце, а в яйцето на мястото на жълтъка се намира кристалната топка. Птицата няма да пусне яйцето, докато не бъде заставена да стори това. Но ако яйцето падне на земята, то ще се запали и ще опожари всичко наоколо, самото яйце ще се стопи, а заедно с него и кристалната топка и целият твой труд ще е напусто.
Слязъл момъкът при извора, и бикът изфучал и ревнал насреща му. След дълга борба момъкът забил меча си в туловището му и бикът грохнал на земята. В същия миг от него се дигнала огнена птица и поискала да отлети, но орелът, братът на момъка, се виел между облаците. Той се спуснал след нея, подгонил я към морето и я блъснал с клюна си. Като се видяла в такава опасност, птицата пуснала яйцето.
Но то не паднало в морето, а върху една рибарска колиба на брега, която веднага почнала да дими и можела всеки миг да пламне. Тогава в морето се дигнали огромни вълни, разлели се върху колибата и потушили огъня. Бил доплувал другият брат, китът, и надигнал водата.
След като пожарът бил угасен, момъкът подирил яйцето и за щастие го намерил. То още не било се стопило, а от студената вода черупката му се била напукала, та момъкът можал да извади кристалната топка непокътната.
Когато момъкът отишъл при магьосника и му я показал, магьосникът рекъл:
– Моята сила е сломена и от днес нататък ти ще бъдеш цар в двореца на златното слънце. С тая топка ще можеш да върнеш човешкия образ и на братята си.
Тогава момъкът се завтекъл към царкинята и като влязъл в стаята й, заварил я в пълния блясък на хубостта й и двамата, препълнени от радост, разменили пръстените си.

Марпа, гуруто на Миларепа, чул за един учител, отишъл при него и напълно му се доверил. След това го попитал:
– Какво трябва да правя сега?
Учителят казал:
– След като си повярвал в мен, нищо не трябва да правиш. Просто продължавай да вярваш. Името ми това е единствената тайна мантра за теб. Всеки път, когато се окажеш в затруднение, просто си спомни името ми, и всичко ще бъде наред.
Марпа паднал в краката му. И решил веднага да изпробва това, тъй като бил прост човек. Тръгнал по реката. Другите ученици, които прекарали години с учителя, не можели да повярват на това – той ходел по водата!
Учителят се удивил. Всички се затичали към реката, а Марпа се разхождал по водата, пеел си песни и танцувал. Когато се приближил към брега, учителят го попитал:
– Каква е тайната?
Марпа отговорил:
– Тайната? Това е същата тази тайна, която ми съобщихте вие – вашето име. Аз мислех за Вас. Казах: „Учителю, позволи ми да ходя по водата.“ И това се случи.
Учителят не можел да повярва, че неговото име… Той самият не можел да ходи по водата. Но може би… Той никога не бил опитвал. Но било по-добре първо да провери още няколко неща, преди да опита, затова казал на Марпа:
– А ти можеш ли да скочиш от онзи хълм?
Марпа казал:
– Всичко, което заповядате.
Той се изкачил на хълма и скочил, а учениците стояли 6 долината, очаквайки как Марпа ще се разбие на парчета. Но Марпа плавно се спускал, заел поза лотос, с усмивка. Спуснал се в долината и се приземил под едно дърво. Учениците го окуражили.
Учителят казал:
-Това вече е нещо. Ти моето име ли използва?
Марпа отговорил:
-Това беше направено от твоето име.
Тогава учителят казал:
-Това е достатъчно, сега аз самият ще опитам да се разходя по водата.
И с първата крачка изчезнал под водата. Учениците се хвърлили във водата и криво-ляво извадили учителя си. Марпа попитал:
-Какво стана?
Учителят отговорил:
– Прости ми. Аз не съм учител, аз съм просто шарлатанин. При теб е помогнало не моето име, а вярата в него.

В едно време на брега на едно море живеел беден рибар на име Кендзо Синобу. Цялото му богатство било една схлупена колиба, стара лодка и бамбукова въдица.
Веднъж през един студен ветровит ден някой почукал на колибата на Кендзо. Кендзо отворил вратата и видял на прага изнемощял старец.

– Позволи ми да пренощувам тук – помолил му се странникът. – Дълъг път съм извървял без почивка и сега те моля да ми дадеш подслон и да утолиш моя глад.
Кендзо се смутил.
– Уважаеми учителю, аз съм твърде беден и мога да ви предложа за вечеря само една рибка – казал той и посочил огнището, където в едно котле се варяла някаква малка рибка.
– Но нали ти вариш тая риба за себе си? – попитал странникът.
Сега Кендзо за първи път в живота си излъгал:
– Аз току-що вечерях и съм съвсем сит – почнал да уверява той госта. – Не се отказвайте от скромното ми угощение и, моля ви се, не мислете за мене!
Когато странникът се навечерял, Кендзо го сложил да спи на своята рогозка, а сам, гладен, легнал направо на пръстения под.
През нощта Кендзо се разбудил от стенанията на странника.
– Какво ви е, учителю, да не сте болен? – обезпокоил се Кендзо.
– Студено ми е, много ми е студено. Ако не запалиш веднага огън, ще умра.
„Какво да правя? – помислил си Кендзо. – В къщи нямам вече нито съчка. Нима не ще мога да спася този почтен човек и той ще умре по моя вина?“
И Кендзо грабнал брадвата и изтичал на брега, където стояла неговата стара лодка. Рибарят вдигнал брадвата и скоро лодката му се превърнала в купчина трески. Върнал се в къщи Кендзо и запалил огън в мангала.
Когато в колибата се стоплило, странникът станал от рогозката и казал:
– Благодаря ти, сега отново съм здрав. Кажи ми какво е най-съкровеното ти желание?
Без да се колебае, Кендзо отговорил:
– Искам всички японци да притежават мъдрост, здраве, честно спечелено богатство, храброст, знания и веселие.
Като чул тези думи, странникът казал:
– Тези човешки блага се пазят в едно сандъче на върха на Златната планина. Над тях бди Синият дракон. Мнозина смели хора са се опитвали да изкачат Златната планина, но пътят е труден. Хиляди смъртни опасности дебнат онзи, който се опита да получи тези блага.
– Няма да се уплаша от нищо – казал Кендзо. – Само ми кажете къде се намира Златната планина.
Странникът отговорил:
– Върви все на юг, но помни едно: до Златната планина може да стигне само този, който обича своя народ повече от самия себе си и който няма да отстъпи и пред самата смърт!
Като казал това, странникът се сбогувал с Кендзо и се отправил към вратата. На прага той се обърнал и промълвил:
– Ние пак ще се видим с тебе. Сбогом.
Рано сутрин Кендзо тръгнал на път. Двадесет дни той вървял все на юг, както му казал странникът. На двадесет и първия ден стигнал до брега на една широка река. Нейните вълни с шум се разбивали в крайбрежните скали.
Кендзо се замислил: „Как да премина на отсрещния бряг?“ Изведнъж той забелязал наблизо нечий дом и се отправил към него. Там той попитал стопанина:
– Уважаеми господине, къде мога да намеря лодка, за да премина на другия бряг?
– Какво сте намислили, какво сте намислили! – замахал с ръце стопанинът. – Никой на света не е успял да преплава тази река! Нейното течение е толкова бързо, водовъртежите така ужасни, че всеки, който се е опитвал да мине на другия бряг, е загивал.
– Но аз непременно трябва да отида на другия бряг! – извикал Кендзо.
– Нито един смъртен не е успял да преплава тази река – повторил стопанинът.
– Да имах малко коприна, веднага бих преминал на другия бряг- извикал Кендзо.
– Аз ще ви дам коприна – казал стопанинът. – Само че все пак не разбирам как ще преминете реката.
Като взел коприната, Кендзо веднага започнал да прави от нея Огромно хвърчило. Когато хвърчилото било готово, Кендзо се обърнал към стопанина със следните думи:
– Моля ви се, завържете ме за хвърчилото и го пуснете във въздуха! Щом вятърът ме отнесе на другия бряг, аз ще прережа връвта и ще се спусна на земята.
Стопанинът започнал да разубеждава смелия момък:
– Можете да се пребиете. По-добре останете да живеете в моя дом и аз ще ви дам за жена своята единствена дъщеря красавица! А след моята смърт ще станете собственик на земите и горите ми.
В сърцето на Кендзо обаче горяло само едно желание – да направи своя народ щастлив. И той рекъл:
– Японската пословица казва: „Който иска да отнеме вълшебния камък от дракона, той трябва да се бие с дракона!“ Който пък е решил да направи своя народ щастлив, той не бива да се страхува за живота си!
– Нека бъде, както вие искате – казал стопанинът и се заловил за работа.
Привързал Кендзо за хвърчилото и то се издигнало в облаците. Носено от вятъра, то бързо прелетяло през широката и бурна река. В това време вятърът утихнал и Кендзо почнал да се спуска към земята. Щом краката му докоснали земята, той радостно възкликнал:
– По-скоро на път, не бива да губя нито минута!
Но не бил направил и няколко крачки, когато изведнъж от храстите изскочил тигър. И в същото време Кендзо чул зад гърба си странно съскане. Обърнал се и видял, че към него пълзи боа. За Кендзо нямало спасение: пред него бил тигърът, а зад него боата. И двете животни – и тигърът, и боата – искали да изядат бедния Кендзо и никой от тях нямал желание да отстъпи своята плячка на другия.
Внезапно се чул страшен шум и от небето като стрела се спуснал огромен орел. Орелът грабнал Кендзо и се издигнал толкова високо във въздуха, че Кендзо изгубил от поглед земята. Кендзо веднага разбрал: орелът го носел в гнездото си, за да го разкъса там.
Когато орелът започнал да се спуска, Кендзо видял под себе си бушуващ океан и крайбрежни скали. Оставало орелът да размаха още няколко пъти криле и щял да се намери в своето гнездо. Внезапно орелът забелязал, че в гнездото му е влязла една маймуна и се готви да изяде орлетата му. Орелът изпищял пронизително, пуснал от ноктите си човека и се стрелнал към маймуната.
Кендзо полетял надолу и огромните вълни го понесли далеч в океана.
„Нима ще загина, без да съм се сдобил с щастие за своя народ?“- тъжно помислил Кендзо.
В този миг той забелязал близо до себе си един кит. Като събрал последните си сили, Кендзо доплувал до кита и се покатерил на гърба му. Скоро на кита му омръзнало да лежи на едно място и като вдигнал наоколо си грамадни вълни, великанът се отправил на път.
Измореният Кендзо легнал на гърба на кита и сам не забелязал как заспал. Когато се събудил, той видял наблизо бряг. Без да мисли много, Кендзо се хвърлил във водата и заплувал.
Щом стъпил на песъчливия бряг, той паднал от умора и глад и изгубил съзнание. Лежал на земята, докато го забелязало най-после едно момче, което карало към брега един вол. Момчето видяло Кендзо и почнало да му духа с ветрило. Кендзо отворил очи, но не можел да се изправи на краката си. Тогава момчето му помогнало да се качи на вола и го повело към близката бамбукова гора.
В гората имало една голяма къща. От къщата излязъл стопанинът и попитал момчето:
– Кого си довел?
– О, татко! – извикало момчето. – Този човек лежеше без съзнание на брега на океана и аз не можех да не му дам помощ.
Тогава бащата похвалил момчето, помогнал на Кендзо да влезе в къщата, нахранил го и го сложил да спи.
Дълго спал Кендзо, а когато се събудил, в стаята му влязъл стопанинът на къщата и го попитал:
– Кажете, многоуважаеми, накъде сте тръгнал?
– Отивам на върха на Златната планина, за да получа за народа си мъдрост, здраве, богатство, знания, храброст и веселие.
– Чувал съм за тази планина – казал бащата на момчето. – Но ако ви е скъп животът, не ходете там! Никой не се е връщал жив оттам. Останете в къщата ми и живейте, колкото искате!
– Не! – казал решително Кендзо. – Не ме убеждавайте ! Докато съм жив, нищо не може да ме задържи на половината път.
И Кендзо отново тръгнал на юг.
Преминал той безлюдна степ, преплувал огромно езеро, промъкнал се през непроходима гора и видял пред себе си безкрайна пустиня. Три дни вървял Кендзо по горещата пустиня, измъчван от глад и жажда: на четвъртия забелязал в далечината върха на Златната планина.
Зарадваният Кендзо се спуснал към планината и по пладне бил вече в подножието й. Без да се спира, Кендзо започнал да се изкачва към върха.
Едва изминал малко път, и някъде отгоре ненадейно се раздал силен глас:
– Ни крачка напред! Иначе ще бъдеш разкъсан!
Но не било лесно да се изплаши Кендзо. Той извадил меча си и Се спуснал напред. И изведнъж от всички страни го заобиколили страшни кучета. Те стоели около Кендзо с разтворени уста и яростно светкащи очи.
Отново се чул глас отгоре :
– Обърни се гърбом към кучетата, махай се оттук и кучетата няма Да те закачат ! Но ако направиш макар и една крачка напред, те Ще те разкъсат на парчета.
Кендзо ударил най-близкото до него куче и то веднага избягало с подвита опашка. Останалите кучета пронизително завили и затракали със зъби. Кендзо отново ударил с меча си най-близкото куче и това куче също подвило опашка и се отдалечило.
Тогава Кендзо разбрал, че кучетата са страшни само за оногова, който пред опасността не тръгва напред, а назад, и затова стремително се втурнал напред. Свирепите кучета жално заскимтели и изчезнали. Но изпитанията на смелия Кендзо не се свършили. Не успял да направи той и няколко крачки, когато видял пред себе си една красива девойка. Девойката тичала срещу него, простирала ръце и повтаряла една-единствена дума:
– Помощ ! Помощ !
– Кой е посмял да те обиди? – попитал Кендзо.
– Избягах от Синия дракон. Той ме преследва, спасете ме!
– Не бой се, аз ще те защитя! – високо извикал Кендзо и вдигнал меча си нагоре.
– Знайте обаче, че никакъв меч не може да погуби Синия дракон! Но тук наблизо има пещера, в която някога са живели боговете. В нея Синият дракон не влиза…
– Тогава да побързаме към нея! – зарадвал се Кендзо.
Девойката изтичала напред, а Кендзо след нея.
Когато влязъл в пещерата, Кендзо дълго не можел да се опомни от изумление. Сред пещерата била сложена масичка, отрупана с множество ястия и кани с вино.
– Добрите богове са помислили за нас! – радостно извикала девойката. – Вижте какви прекрасни ястия, какви приятни вина са ни оставили те!
И като поканила Кендзо да седне на белоснежната рогозка, девойката започнала любезно да го угощава.
Тя му пълнела чашата ту от една кана, ту от друга. Такива вкусни вина Кендзо никога през живота си не бил пил.
Скоро Кендзо заспал. Когато се събудил, едва не умрял от ужас: девойката била изчезнала, а сам той бил прикован с дебела верига към стената на пещерата.
Горкият Кендзо лежал в пещерата и чакал появяването на ужасния дракон. Но драконът не се показвал.
Много дни изминали, откакто Кендзо се събудил прикован към стената на пещерата. Мъчели го глад и жажда; всеки ден силите на нещастника намалявали все повече и повече. И когато Кендзо се приготвил вече да умре, в пещерата изведнъж се извил вятър, стените потреперали и пред рибаря се появил Синият дракон.
Драконът бил страшен. Върху змийската му шия се въртяла огромна конска глава с волски уши. Коремът и гърбът на дракона били покрити със сини люспи.
– Върви си доброволно и аз няма да те пипна! – изхъркал драконът. – Ако не го сториш, ще те уморя от глад!
– Докато съм жив, аз няма да се откажа от мечтата си да направя своя народ щастлив! – отвърнал Кендзо.
Драконът отворил уста и пещерата се изпълнила със смрадлив дим. Отново се извил вятър и отново потреперали каменните сводове на пещерата. Когато димът се разсеял, дракона го нямало вече. Той изчезнал. Но в пещерата изведнъж нахълтали десет демона. Всеки от тях се приближавал към Кендзо и му казвал:
– Върви си доброволно и ние ще ти дадем толкова злато, колкото можеш да носиш!
И на всеки от тях Кендзо отговарял:
– По-добре да умра, отколкото да се върна в родината си без сандъчето с човешките блага!
Тогава демоните грабнали железни тояги и почнали да бият Кендзо. След всеки удар те го питали:
– Ще се махнеш ли оттук?
И всеки път той отговарял:
– Не!…
Нищо не могли да постигнат демоните и те побързали да отидат при своя покровител.
С бесен рев се втурнал Синият дракон в пещерата. Той разкъсал веригата, с която Кендзо бил прикован за стената, замъкнал го до един огромен водопад и го хвърлил във водната бездна. Но щом Кендзо изчезнал в бурните струи, драконът го измъкнал и му казал :
– Върви си и аз ще ти дам толкова бисери, колкото можеш да носиш!
– Не! – извикал Кендзо. – Не !
– Е, тогава краят ти е настъпил! – изръмжал разяреният дракон.
Той привързал Кендзо за една висока елха, а над главата му
с помощта на сто въжета прикрепил огромен камък. Като направил това, драконът казал :
– Този камък се държи на сто въжета. Всяка секунда аз ще прерязвам по едно въже. Ако след сто секунди ти не се признаеш за победен, камъкът ще ти смаже главата!
И като казал това, той започнал да прерязва въжетата. Изминали се деветдесет и девет секунди. Сега камъкът се държал само на едно въже.
– За последен път те питам: ще се махнеш ли оттук или не! – изревал драконът.
– Не! – отговорил отново Кензо – Не!
– Умри тогава! – извикал драконът разярен и замахнал с меча си да пререже и последното въже, на което се държал камъкът.
В този момент екнал страшен глас:
– Спри!
Кензо вдигнал очи и видял близо до дракона същия онзи странник, който му разказал за Златната планина и за съндъчето с човешките блага. Странникът бил облечен в червени копринени дрехи: в дясната си ръка държал златна пръчица.
Злият дракон дори не погледнал към странника. Той замахнал с меча си и разсякъл последното въже, на което се държал огромния камък. Но странникът, който всъщност бил могъщ вълшебник, докоснал камъка със златната си пръчка и той паднал в краката на привързания за елхата Кензо.
– Ще те разкъсам! – изревал драконът и бълвайки смъртоносен пламък се спуснал към вълшебника. Но вълшебникът изведнъж се превърнал в могъщ великан. Като видял това, драконът се превърнал в лъв.Тогава вълшебникът отново приел човешки образ, вдигнал нагоре златната си пръчка и от облаците върху лъва се посипали остри стрели.
Лъвът изревал от болка, подскочил нависоко и изчезнал:
– Вие победихте Синия дракон! – извикал привързания за дървото Кензо.
Но вълшебникът не бързал да се радва. Той извадил едно огледало, сложил го на земята и в него се отразило всичко, което ставало в облаците. Кендзо видял на небето дракона, който се прицелвал във вълшебника с отровна стрела. Вълшебникът отново вдигнал към небето златната си пръчица и драконът полетял надолу. Щом стъпил на земята, той се превърнал във вълк и се спуснал да бяга. Вълшебникът в миг приел образа на тигър и полетял след вълка. Тогава вълкът се превърнал в ястреб, а вълшебникът в могъщ орел. Но в същия миг, когато орелът настигнал ястреба, ястребът свил криле, паднал в тревата, превърнал се в къртица и се скрил дълбоко в земята. Веднага орелът се превърнал в глиган и почнал да разравя скривалището на къртицата. Къртицата изскочила изпод земята и се превърнала в камък, който се търкулнал надолу по планината. Тогава странникът отново приел своя образ, докоснал камъка със златната си пръчица и камъкът се пръснал на малки парчета, които се превърнали в отровни мухи. Странникът взел шепа пясък, подхвърлил го нагоре и във въздуха полетели множество врабци. Врабците се нахвърлили върху мухите, почнали да ги кълват и скоро от всички мухи оцеляла само една. Кендзо я забелязал, когато тя била вече високо в небето. Още миг и тя щяла да се скрие в облаците. Но странникът духнал към облаците и цялото небе се покрило с паяжина. Мухата се оплела в тази паяжина.
Кендзо видял как мухата се мъчела да се отърве от паяжината. Но колкото повече се мъчела тя, толкова повече се уплитала. Вълшебникът хвърлил върху мухата златната си пръчица, мухата изведнъж се превърнала в дракон, който разкъсал паяжината и полетял надолу. Като паднал на земята от такава височина, драконът се пребил.
Тогава странникът отвързал Кендзо от дървото и му казал:
– Ти не щадеше живота си, за да направиш щастлив своя народ, и затова аз ти се притекох на помощ. Ти не се уплаши от смъртта, не се отрече от мечтата си, затова злите сили не можаха да те погубят. Иди на върха на Златната планина! Сега пътят дотам е открит за тебе.
Кендзо така се зарадвал, че забравил умората си, и бързо се отправил към върха. Там той веднага видял златното сандъче, грабнал го и се затичал надолу.
Денем и нощем вървял сега Кендзо към родината си. Той бързал да стигне в Япония, за да дари своя народ с всички човешки блага. Като стъпил на родната земя, Кендзо отворил капака на сандъчето и оттам излезли Мъдростта, Здравето, Богатството, Храбростта, Знанието и Веселието.
Казват, че тези човешки блага и досега съществуват на земята, но може да ги получи само този, който никога не се грижи за себе си, а мисли само за щастието и благополучието на своя народ.

Скоро аргонавтите стигнали през морската бездна до двете подвижни скали Кианеи.Те пазели входа на Черно море. Никой кораб не можел да премине през тях, защото те се втурвали една срещу друга и грохотът от удара им разтърсвал простора. Морето настръхвало от разпенените буйни вълни, които се разбивали със страшен тътен в скалите.
Орфей пръв зърнал скалите и сърцето му сякаш се вледенило.
Кормчията Тифис извикал:

Великият японски предводител Нобунага веднъж решил да атакува враг, който десетократно го превъзхождал в броя на Войниците. Той знаел, че ще победи, но войниците му не били убедени в това. По пътя се спрял в шинтоистки храм и казал: „Когато изляза от храма, ще хвърля монета. Ако падне тура – ние ще победим, ако падне ези – ще изгубим битката.“
Нобунага влязъл в храма и започнал безмълвно да се моли. След това, като излязъл, хвърлил монетата. Паднало се тура. Войниците така неистово се хвърлили в боя, че с лекота победили врага. „Нищо не може да бъде променено, когато е намесен пръстът на съдбата“ – казал адютантът му след сражението. „Вярно е, не може“ – потвърдил Нобунага, показвайки му фалшива монета с гербове от двете страни.

На едно събрание станало дума за упадъка на нравите.
– Ако продължава така, светът ще се обърне с дъното нагоре! – възкликнал един от присъстващите.
Едва свършил, и Настрадин отбелязал:
– Кой знае, а може дъното да се окаже по-добро от върха!

Имало едно време един рибар който си живеел честито в колиба на брега на морето.
Един ден, когато хвърлял въдицата, той помислил: „Какъв хубав ден! Морето е синьо, гладко като огледа¬ло и зеленината на приморските борове е омайна!

          Великият фокусник Фити разтвори големия си шарен чадър и от него се посипаха звезди – едри и блестящи. Той седеше на един стол под чадъра. Преметна левия си крак върху десния и се засмя доволно. Звездите се отронваха от ръбовете на чадъра и се спускаха плавно надолу. Кацаха по раменете му, по ръцете му, заплитаха се в косите му, а след това се стопяваха като снежинки върху печка.

Два бръмбара полетели далече-далече, през поля и планини, и когато настъпила вечерта, започнали да търсят място да нощуват.
– Ето, до ручея расте папрат. Ще го питам мога ли да пренощувам там – казал единият.
Папратта се съгласила да пусне бръмбара за през нощта.
– Когато се стъмни, ти ще ми разкажеш за твоето пътешествие, аз с удоволствие слушам истории за чужди страни – прошепнала папратта.

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:
– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод.
Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.

Един момък имал двойка вълшебни волове, които можели да говорят и то по-умно от най-мъдрия старец. На един празник те му рекли:

С бабината лятна шапка стара,
с дядовия шлифер парцалив
татко ми от летви издокара
цял човек – направо като жив.
Сред лехите той стои забучен
в слънчев пек и под проливен дъжд –
пилците да гони вместо куче
и подир крадци да вика “Дръж!”.
Да, но уж е правен за плашило,
а от него никой няма страх.
На врабците се усмихва мило,
кани ги да си играе с тях.
Сигурно от дядо и от баба
благият му нрав е наследен.
Щом така е, добрината трябва
да се проявява и у мен.
Но я няма. Май душите наши
дяволът е разменил за смях –
никого прашилото не плаши,
а от мене всички ги е страх.