www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ
За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички. Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки,
пухкави и топлички. За ръкавичките мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира. Пустата мама! Отгоре на ръкавичките извезала две кученца с червени конци. Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча. Ще попитате: кой е този Страхилчо? Той е истинско куче. Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата. От нищо не се бои. Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо. А е много хитър. Толкова е хитър, че не може повече. Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе. И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.
– Дръж, сине – рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, – да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги изгубиш, защото ти ги подарявам от сърце.
Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:
– Тръгвай, Тоше, на пързалката – да си загубиш ръкавичките!
И Тошката свърши тая работа. Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега. Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички. Извади едната, но другата я нямаше. Захвана да я търси по цялата пързалка. Никъде не можа да я намери. Сякаш беше потънала в земята. Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома. През цялата вечер ходеше нацупен. И новогодишната баница с късметите не му се услади. Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи. Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!
Сега да видим къде е ръкавичката.
Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега. Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка. Потули се, затуй Тошката не можа да я намери. Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков. С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:
– Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко!
И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото. Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее. Заешкото му сърце радостно затупка. Дали не е круша? Бързо се втурна към ръкавичката. Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад. Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.
– Добро кученце! – тихо си рече Зайко Мустаков. – Ще си го взема да ми варди къщурката.
И приближи пак към ръкавичката. Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.
– Не я пипай! – викна тя.
– Защо? – обърна се слисан Зайко.
– Защото само на мене прилича да нося ръкавички. Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото… Чудесна ръкавичка!
– Я па тая! – накриво я изгледа Зайко Мустаков. – Махай се или ще натуткам кученцето да ти разкъса кожухчето!
Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.
– Кра! Кра! Крадци! – размаха крила над трънката един гарван. – Тази ръкавичка е на Тошката! Вие сте я откраднали. Ей сега ще повикам Страхилча!
И гарванът хвръкна към село.
Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов. Почна да ломоти:
– Какво вие таковате тука? А-а-а-а, ръкавичка сте намерили! Тя ще бъде моя. Защото съм най-силният звяр в гората. Който посегне към нея, ще го разкъсам.
И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.
– Моля ви се – довтаса и Катеринка Пухлева, – продайте ми тая ръкавичка! Давам за нея два жълъда!
– Я бягай оттука, че като река: ам! – само на катеричка ще ми станеш! Какво таковаш и се навираш тука? – изръмжа Вълкан Вълканов и зина.
Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.
Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.
– Каква е тази дандания? – ревна той. – Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън? Кой от вас предизвика свадата?
Зверовете мълчаха с наведени глави.
Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо. Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи към тях.
– Защо се карате? – изджафка той.
– За ръкавичката! – отвърна Лиса Кокошарска. – Ние намерихме една ръкавичка и не можем да я разделим.
Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:
– То е най-лесна работа. Я се наредете един до друг с очи към могилката. Щом река: ав! – всички тичайте нагоре! Който стигне най-напред на върха – негова ще бъде ръкавичката!
Зверовете се наредиха: най-отдясно – Медун, до него – Вълкан, до Вълкана – Лиса, до нея – Зайко, а до Зайко – Катеринка.
– Ав! – изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.
А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и – дим да го няма. Изчезна към селото.
На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.
– Хей, къде си я намерил? – весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.
Ангел Каралийчев
