Имало едно време свят, в който всичко било свързано. Не само реките с моретата, не само дърветата със земята, а всичко — със всичко. Старите хора наричали това Великата Паяжина на Световете. Когато някой се усмихнел — някъде далеч птица променяла посоката си. Когато някой заплачел — някъде облак натежавал от дъжд. А когато някой направел нещо истински добро, дори звездите леко потрепервали.

В една стара църква в Германия имало орган, толкова огромен, че когато засвирел, прозорците леко треперели, а свещите започвали да танцуват. Хората от града често идвали само за да го чуят. Някои затваряли очи. Други сваляли шапките си. А трети стояли неподвижно, сякаш се страхували да дишат.

Имало едно време години, в които интернетът не идвал по кабел, а сякаш пристигал с магаре от съседното село. Когато човек искал да отвори страница, имал достатъчно време:
да си направи кафе, да полее мушкатото, да се скара на модема, и чак тогава да зареди половината на снимката.

Имало едно време нещо толкова старо, че дори звездите не помнели кога се е родило. Хората го наричали Красота, но никой не знаел какво всъщност е тя. Едни я търсели в лицата на любимите си. Други — в музиката. Трети — в залезите, моретата и планините. Но самата Красота живеела самотна, защото всички я обичали, а никой не я питал коя е.
А тя често се чудела.

Имало едно време, преди много векове, когато по българските земи нощем горели огньове вместо лампи, а книгите били толкова редки, че хората ги пазели като съкровища, един народ търсел светлина.
Не светлина от слънцето.
А светлина за ума.

Имало едно време, в град с мокри улици и мъгливи вечери, едно момче, което обичало нощта.
Казвало се Едгар Алан По.
Докато другите деца палели свещи, за да прогонят сенките, малкият Едгар често седял до прозореца и слушал дъжда.

Имало едно време, в стария град Прага, едно тихо момче, което обичало да наблюдава хората.
Казвало се Франц Кафка.
Докато другите деца тичали и викали по улиците, Франц често стоял до прозореца и гледал как градът диша.

Имало едно време, в малко селце сред планини и реки, едно момче, което обичало бурите повече от всички други неща на света.
Казвало се Никола Тесла.

Имало едно време, в стария град Бон, едно момче, което обичало звуците повече от всичко на света.

Казвало се Лудвиг ван Бетовен.

Имало едно време, в едно малко селце в Нидерландия, момче с тъжни очи и добро сърце.

Имало едно племе.
Не било най-могъщото, нито най-богатото, нито най-многобройното.
Но било оцеляло.
И това било достатъчно, за да се смята за победител в един свят, в който повечето изчезвали без следа.
Те притежавали странен дар.

Имало едно време в красивия град Salzburg едно малко момче, което толкова обичало музиката, че сякаш се било родило с нея в сърцето си. То се казвало Wolfgang Amadeus Mozart. Докато другите деца още се учели да подреждат думите, малкият Моцарт вече подреждал звуци. Баща му, който бил музикант, веднъж видял как детето внимателно докосва клавишите на клавесина и повтаря мелодии, които чуло само веднъж.

Имало едно време, преди много, много години, в древния град Нишапур, едно момче на име Омар, което обичало повече от всичко да гледа звездите, и докато другите деца играели и се смеели по улиците, той тихо се качвал на покрива, вдигал очи към небето и се чудел защо звездите не падат, защо времето минава толкова бързо, защо хората се раждат и после изчезват, и защо, ако светът е толкова красив, в него има и тъга, и така, малко по малко, момчето пораснало и станало учен, но не обикновен, а от онези, които искат да разберат всичко

Имало едно време една много стара азбука, толкова стара, че помнела царе и монаси, войни и тихи нощи със свещи, помнела пергаменти и сняг, който бавно покривал каменните крепости на България, но тя не била обикновена азбука, защото била жива, и всяка нощ, когато децата заспивали над отворените буквари, буквите тихо слизали от страниците, протягали се уморено и започвали да си шепнат, а най-старата от тях — буквата „А“ — обичала да разказва истории и една вечер тихо попитала дали знаят откъде идват, и всички букви се размърдали от любопитство,

Имало едно време в Germany едно момче, което задавало прекалено много въпроси.

— Защо листата са зелени?
— Защо светлината има цветове?
— Защо хората обичат?
— Защо се страхуват?
— Защо злото изкушава?
— Защо звездите мълчат?

Имало едно време в Barcelona едно момче, което не харесвало правите линии.

Thomas Kinkade

Наричаха го Снежко, защото имаше бяла пухкава козина на къдри, като едри парцали сняг, които валят у нас през декември. Но Снежко не се боеше нито от декември, нито от януари. До огъня той си имаше възглавничка от синя вълна, върху нея си дремеше, сгънат на кълбо, и слушаше как вън вятърът фучи, как се блъска в стъклата. Отвътре, от стаята, му отговаряше друго фучене – фученето на искрите в печката.