www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живял някога благородник, на когото първата съпруга починала и той се оженил повторно за надменна и горделива жена. Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно дете – момиче, нежно и мило, прелестното създание . Сватбата още не била свършила, когато мащехата показала лошия си нрав. Тя не понасяла хубавото и добро момиче на новия си съпруг, защото редом с него дъщерите й изглеждали грозни и противни.
Затова тя принудила малкото момиче да върши в къщи най-тежката работа: да мие съдовете и стълбите, да чисти нейните стаи и стаите на дъщерите й. Горкото момиче! Страдало търпеливо и не смеело да се оплаче пред баща си, за да не го мъмри, тъй като жена му заповядвала в къщи. То спяло на тавана върху стар сламеник, докато доведените му сестри живеели в разкошни стаи с най-модни легла и огледала, в които се оглеждали по цял ден. Когато свършело работата си, доброто момиче сядало в ъгъла край огнището пред пепелта, затова всички започнали да му викат Пепеляшка.
Веднъж царският син устроил бал. Големите две госпожици , дъщерите на мащехата, били поканени, нали били от знатен род. С колко радост и усърдие започнали те да избират дрехите и прическите, които им стоят най-добре!

• Аз – казала по-голямата – ще си облека червената кадифена рокля с английска бродерия.
• Аз – рекла по-малката – ще си облека скромна рокля, но затова пък ще си сложа наметало от златни цветя и шапчицата с диаманти, които веднага се забелязват.

Повикали Пепеляшка да се посъветват с нея, защото тя имала усет за хубавото.
Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори им предложила сама да ги среши, което сестрите приели на драго сърце.

• Пепеляшке, ще ли ти се да отидеш на бала? – попитали я сестрите.
• Ех, сестрици, вие ми се подигравате, не ми е там мястото на мене.
• Права си. Хората ще се смеят като видят, че на бала е отишло слугинче като тебе.

Въпреки, че сестрите често й се подигравали и я нахоквали, Пепеляшка била добра и им направила чудесни прически.
Най-сетне щастливият ден дошъл.Сестрите тръгнали към двореца, а Пепеляшка дълго гледала тъжно след тях. Когато ги изгубила от поглед, дори се разплакала.
Точно тогава се появила кръстницата й – прекрасна вълшебница. Като видяла тъжната Пепеляшка, обляна в сълзи, тя я попитала защо плаче.

• Толкова ми се иска, толкова ми се иска… – плачела Пепеляшка и дори не можела да довърши думите си.
  Кръстницата-вълшебница продължила да пита:
• Много ти се иска да отидеш на бала, нали?
• Да! – потвърдила Пепеляшка и въздъхнала тежко.
• Ако ми помогнеш – казала й кръстницата – ще направя така, че и ти да отидеш на бала. Върви в градината и ми донеси една тиква.

Пепеляшка отишла веднага, откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери, и я занесла на кръстницата си като недоумявала как тази тиква ще я закара на бала. Кръстницата й бързо издълбала тиквата, докоснала я с пръчица и …ИЗВЕДНЪЖ… тя се превърнала в прекрасна златна каляска.
След това по поръчка на вълшебницата, Пепеляшка отишла да провери дали в заложеният капан са се уловили мишки. Тя намерила в капана шест живи мишки. Пепеляшка отворила вратичката на капана и мишките започнали да изскачат навън. Вълшебницата-кръстница ги докосвала деликатно една по една с пръчицата си и те веднага се превърнали в хубави коне. Така се появил прекрасен впряг от шест сребристобели коня. Вълшебницата се за чудила кого да направи кочияш. Тогава Пепеляшка се досетила.

• Ще отида да видя дали не се е хванал някой плъх в другия капан, та той да стане кочияш.
• Права си! – съгласила кръстницата. След малко Пепеляшка донесла капана, а в капан – плъх.
  Вълшебницата го докоснала с вълшебната си пръчицата и го превърнала в дебел кочияш с невиждано хубави мустаци. Накрая рекла на хубавата Пепеляшка:
• Върви в градината. Зад лейката ще намериш пет гущера. Донеси ми ги.
  Пепеляшка я послушала и щом донесла гущерите, кръстницата ги превърнала в шест лакея в хубави дрехи, обшити с галони. Те веднага се качили отзад на каляската и застанали изправени като струни, сякаш само за това са се родили.
  Тогава вълшебницата рекла на Пепеляшка: – Готова си да отидеш на бала.
• – Благодаря! – зарадвала се Пепеляшка, но бързо съобразила и попитала. – С моите грозни дрехи ли ще отида на бала?
  Кръстницата я докоснала леко с пръчицата си и в миг дрехите на Пепеляшка се превърнали в прекрасна премяна от златна и сребърна тъкан, цялата обшита със скъпоценни камъни. После вълшебницата й дала чифт стъклени пантофки, каквито никой не бил виждал на света.
  Така натъкмена, Пепеляшка се качила в каляската. Тогава кръстницата й я посъветвала да стои на бала само до полунощ. Предупредила я, че ако остане на бала и минутка повече, каляската й ще се превърне в тиква, конете – в мишки, лакеите – в гущери, а дрехите й ще добият предишния си вид.
  Пепеляшка обещала на кръстницата си, че непременно ще напусне бала преди полунощ и потеглила, замаяна от щастие.
  Каляската на Пепеляшка едва прекосила портите на двореца и царският син бил известѐн, че е пристигнала непозната принцеса. Той се затичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каляската и я завел в балната зала.
  В миг настъпило дълбоко мълчание: гостите престанали да танцуват, цигулките спрели да свирят, всички съзерцавали чудната красота на незнайната принцеса.
  Разнасял се само неясен шепот:
  „Ах! Колко е красива!”
  Дори самият цар непрекъснато я гледал и шепнел на царицата, че от дълго време не бил виждал толкова мила и красива девойка.
  Царският син я настанил на най-личното място, после й подал ръка за танц. Танцували красиво, изящно. Били щастливи. Гостите все повече се възхищавали от невижданата красива девойка. Изведнъж , увлечена в танца, Пепеляшка дочула часовникът да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон и бързо си тръгнала.
  Щом се прибрала в къщи, намерила кръстницата си и след като й благодарила, си признала, че много й се иска да отиде и на другия ден на бала, още повече, че сам царският син я поканил за иде отново.
  Докато разказвала на кръстницата си какво се е случило на бала, ето че двете сестри затропали на вратата.
• Колко късно се връщате! – възкликнала Пепеляшка, като си триела очите, сякаш се е събудила току-що.
• Ако беше дошла на бала – рекла й една от сестрите, – щеше да видиш най- хубавата принцеса на света, невиждана красавица!
  Пепеляшка се зарадвала все сърце и попитала как се казва принцесата, но те й отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко на света, само и само да узнае коя е тя.
  Пепеляшка се усмихнала и рекла:
• Значи тя беше много хубава? Божичко, колко сте щастливи! Дали ще мога и аз да я видя? Надали! Госпожице Жулиан, заемете ми вашата жълта рокля.
• Виж ти, какво си е намислила! – отвърнала госпожица Жулиан. – Да не съм луда да дам роклята си на такава мръсна пепеляшка като тебе!
  Пепеляшка очаквала отказа и толкова по-добре, защото какво щяла да прави, ако сестра й се съгласяла да даде роклята си.
  На другия ден двете сестри отишли на бала и Пепеляшка също, и то още по-нагласена от предишния път.
  Царският син бил непрестанно край нея и непрекъснато й се възхищавал. Девойката се забавлявала толкова добре, че забравила заръката на кръстницата си и помислила, че е единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна.
  Принцът се спуснал след нея, но не могъл да я настигне. Тя си изтървала едната стъклена пантофка. Царският син я взел и грижливо я прибрал.
  Пепеляшка пристигнала в къщи запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи. От цялото й великолепие била останала само другата й пантофка, чифтът на онази, която изпуснала.
  Царедворците запитали стражите пред портите на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че са видели да минава само една зле облечена девойка, която по-скоро приличала на селянка, отколкото на госпожица.
  Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак тъй добре са се забавлявали и дали хубавата принцеса е била там. Казали й, че е била, но щом ударило дванайсет часа, тя побягнала толкова бързо, че изпуснала едната си невиждано хубава стъклена пантофка, която царският син прибрал и само нея си гледал до края на бала. Сигурно било, че той е влюбен в прекрасната девойка, на която принадлежала пантофката.
  Те казали истината. И само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят навред, че той ще се ожени за онази девойка, на чийто крак прилегне пантофката. Слугите на принца започнали да мерят пантофката. Принцесите, графините и всичките придворни дами се надпреварвали да я надянат на крака си, но никоя не успяла – толкова тясна и нежна била тази обувчица.
  След това тръгнали по градовете да я мерят на момичатата. Двете сестри на Пепеляшка, на които много им се искало да се омъжат за царския син, упорито се опитвали да надянат крака си в стъклената пантофка, но… Скоро, разплакани от яд, е трябвало да се откажат.
  Пепеляшка, която ги гледала, се засмяла и казала:
• Я да видя дали няма да ми стане!
  Сестрите й се разсмели и започнали да се подиграват с нея.
  Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, много му допаднала и казал, че това ще бъде справедливо, защото му било заповядано да я мери пантофката на всички девойки.
  Той накарал Пепеляшка да седне и… като доближил пантофката до малкия й крак веднага разбрал, че той ще влезе свободно в нея. Наистина. Кракът й влязъл спокойно в обувчицата.
  Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си другата пантофка и си я обула.
  В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите на Пепеляшка и ги направила още по-красиви от предишните.
  Тогава двете й сестри познали в нейното лице красивата девойка, която видели на бала. Хвърлили се в краката й да искат прошка, защото се държали зле с нея. Пепеляшка ги вдигнала, целунала ги и им казала , че им прощава на драго сърце.
  Отвели я при младия принц. Той я харесал още повече и след няколко дни вдигнал сватба.
  Пепеляшка, която била колкото хубава, толкова и добра, настанила двете си сестри в двореца и ги омъжила в същия ден за двама знатни царедворци.
  Разказват, че всичко това, което се случило, им било за поука. Тези момичета се променили. Никой никога вече не се оплаквал от тях, станали внимателни и скромни както тази, на която вече никой не викал Пе-пе-ляш-ка.

Така ли е било или не – не зная, ала както съм го чул, така го разказвам.

Живял някога един селянин. Той имал син .Когато момчето пораснало и започнало да помага в работата, баща му казал:

-Гледам те и виждам, че каквото захванеш, все добре го правиш. Годините минават, младите растат, старите стареят. Скоро ще станеш мъж, ще се ожениш и ще си поемеш сам работата. Затова помни какво ще ти кажа. Живей така, че във всяко село да имаш свой дом. И нека всеки ден да бъдеш с нови ботуши. Живей още така, че хората да ти се покланят. И винаги, и във всичко ще те спохожда сполуката.

Учудил се синът на тия думи и попитал:

-Не мога да те разбера, тате. Мигар мога да си направя своя къща във всяко село? И възможно ли е да си купувам всеки ден нови ботуши? Откъде толкоз пари? Пък и как трябва да живея, та хората да ми се кланят?

Усмихнал се бащата и рекъл:

Не се кахъри, синко! Моят съвет лесно се изпълнява. Поискаш ли да бъдеш във всяко село като у дома си, намери си във всяко село верен, добър приятел и ще си имаш там свой дом. За да бъдеш всеки ден с нови ботуши, трябва вечер добре да ги измиваш и почистваш, никога да ги не забравяш, ето как на другата сутрин те ще са като нови. А пък за да ти се покланят хората първи ставай най-рано от всички, тръгвай за нивата пръв, тогава ония, дето ще тръгнат след теб,ще те поздравяват и ще ти се покланят. Както виждаш, в моя съвет няма нищо, което да не може да се изпълни.

Дошло време, отделил се синът във свой дом, послушал съветите на баща си и заживял добре.

„Баща ми беше прав. Така наистина по-добре се живее“- мислел той.

В това царство имало тогава такъв закон: който остарее и не може повече да работи, трябвало да го предадат на царските стражници, а те отвеждали старците при палача и там им отнемали живота.

Минало време, остарял и селянинът, за когото ви разказвам. Но на сина го дожаляло за баща му, не искал да го дава на царските стражници. Той отрано си приготвил една топла стаичка под покрива и така хитро я замаскирал, че никой не можел да я забележи. После настанил там баща си тайничко от всички и така старецът заживял, скрит от очите на хората.

Минало, що се минало, един ден нахлули царските стражници:

–Къде е баща ти? За него сме дошли!

– Не зная – рекъл синът, – преди три дни отиде някъде и досега никакъв го няма.

Започнали стражниците да търсят тук, там, обходили цялата къща, надникнали във всеки ъгъл – и в хамбара търсили, и в плевника, но не забелязали тайната стаичка, в която живеел старецът. Отишли при съседите и тях да попитат, а съседите отговорили:

– До миналата седмица си беше в къщи, ала от три-четири дена не сме го чували, ни виждали.

–Щом се върне, веднага да ни обадите! – заповядали стражниците.

И си отишли. След някое време отново дошли. Щом ги видели, синът и съседите занареждали в един глас:

–Откак тогава отиде някъде, ни кост, ни вест от него…

А старецът си живеел в тайната стаичка и пред никого не се показвал. Майсторял едно-друго, помагал в семейството и съветвал кое как да правят и как да живеят.

Дошла пролетта. Старецът рекъл на сина си:

-По всичко личи, сине, че лятото ще бъде сушливо. Пролетниците трябва да се засеят по валозите, в ниското, по влажните места.

 Послушал го синът. Посял пролетниците по влажните места. А хората му се смеели:

-Гледайте го колко е глупав – защо сее на такова място? Там нищо няма да се роди. Семето няма да си изкара!

А лятото се случило рядко сушаво, горещо. Капчица дъжд не капнал, слънцето жарело безмилостно по цели дни. Но когато дошло време за жътва, по валозите, по ниските места житото било като стена. Събрал синът богата реколта, напълнил хамбара със зърно, а у съседите му, дето засели високите места, всичко изгоряло. Останали хората без хляб.

На другата пролет всички започнали да засяват по ниските, по влажните места. Но старият баща посъветвал сина си:

-По всичко личи, сине, че лятото ще бъде дъждовно, влажно .Ти не гледай хората, ами засей по високото, по сухите места – богата жътва ще жънеш.

И СТАНАЛО ТАКА, КАКТО РЕКЪЛ СТАРИЯТ БАЩА. Цялото лято се лели дъждове, ден без дъжд не минал. На хората, дето засели валозите, ниските места, посевите им до корен изгнили, а на сина на стареца се родило жито за чудо и приказ. Взели да си шушукат хората.

– Че как пък тъй знае отнапред къде да засее? С вещици и магьосници се е сдружил, нищо друго!

И тръгнал надлъж и шир слухът за късметлията стопанин, за богатите му жътви. Стигнал слухът и до царя. И той заповядал:

-Щом като е толкова късметлия и умник, нека се яви пред мен нито гол, нито облечен.

Научил синът за царската заповед и се натъжил, нажалил, навел глава отчаяно. Забелязал това старият му баща и го попитал:

– Защо си посърнал така, синко? Какво те мъчи?

Разказал синът за царската заповед, а баща му го утешил:

–Не тъжи, синко, не се измъчвай. Лесна работа е това. Вземи една стара рибарска мрежа, загърни се с нея и върви в двореца. Така ще бъдеш нито гол, нито облечен.

Каквото казал бащата, това сторил синът.

Видял го царят в такова одеяние и казал:

– Умен е! Досетил се как да изпълни заповедта ми.

После го изпратил в кухнята, заповядал да го нахранят и му рекъл:

–Ето ти десет варени яйца. Нека твоя квачка да излюпи от тях пиленца. Давам ти срок три седмици. Хайде, върви си сега!

Върнал се синът в къщи още по-натъжен и нажален. Баща му го попитал:

– Е, синко, какво каза царят?

– Похвали ме, татко. Умен си, каза, добре си изпълнил заповедта ми. Ала каква полза, щом като ми даде още по-трудна загадка.

– Я кажи да видим каква е. Може пък да ти помогна с нещо! Нали хората разправят: „За един акъл – пара, за два – жълтица“ – рекъл старецът.

– Не ще можеш да ми помогнеш, татко – скръбно свел очи синът. – Де се е чуло и видяло от варени яйца пиленца да се излюпят?!

–Не се кахъри, синко – утешил го баща му, – и тая работа не е трудна, когато човек има акъл в главата. Я седни да обелим и изядем на вечеря варените яйца, а като му дойде времето , ще идеш при царя, ще му отнесеш едно гърне варено просо и ще му кажеш да засеят просото. Когато узрее, да го ожънат, защото пиленцата, които ще се излюпят от варените яйца, могат да кълват такова просо.

И сторили така, както рекъл старият баща. Изяли яйцата на вечеря, а след някой и друг ден синът отишъл при царя и му занесъл гърне с варено просо.

–Заповядай, царю честити, да засеят това варено просо, а като узрее, да го ожънат. Защото пиленцата, които ще се излюпят от яйцата, дето ти ми даде, трябва да се хранят само с такова просо, друго няма да клъвнат дори.

Учудил се царят и си помислил: „Е, разсъдлив си ти, съобразителен си, ала от мене по-умен не си.“ И му казал:

–И тази загадка разгада, браво! След три дни ела при мен нито пеша, нито на кон, с подарък и без подарък. Ако изпълниш всичко, както трябва, ще те наградя по царски, ако ли не, сърди се на себе си – ще ти отсека главата.

Върнал се синът в къщи ни жив, ни умрял.

Разтревожил се баща му.

– Какво има, синко? Каква беда те е сполетяла?

– Като зъл дух се е лепнал за мене царят. Иска май да ме затрие от света. Този път вече не ще мога да избегна смъртта – тъжно казал синът. – Посрещна ме първо добре, похвали ме. Но ми зададе нова загадка. Заповяда ми след три дни да отида в двореца нито пеша, нито на кон, нито с подарък, нито без подарък. Не го ли изпълня, ще ми отсече главата. Кажи сега не ми ли е дал тази загадка само за да ме погуби?

– Нищо, синко, нищо – утешил го баща му. – Всичко ще се нареди, както трябва. А сега си хапни и легни да се наспиш. Утрото е по-мъдро от вечерта.

На сутринта старецът събудил сина си и го посъветвал:

– Иди в гората, хвани един жив заек и един жив пъдпъдък. Ще те науча как да отидеш при царя.

Около обяд синът се върнал от гората. Донесъл, както бил заръчал баща му – жив заек, жив пъдпъдък и му ги показал.

– Ха така, синко! – похвалил го старецът, – сега вече от нищо се не бой. В други ден иди при царя, ала вържи заека за крака си така, като че си качен на него, а пъдпъдъка скрий в пазвата си. Пък по-нататък ето какво ще сториш…

 И разказал каквото трябва на сина си…

Дошло време, синът тръгнал за двореца. Като го забелязал, царят заповядал да пуснат кучетата от синджирите.

– Щом влезе в двора, кучетата ще се нахвърлят върху него и ще го разкъсат!

 Но синът забелязал кучетата, отвързал връвчицата от крака си и заекът побягнал, а кучетата хукнали след него и не погледнали дори към сина. Тогава синът вдигнал очи и видял, че царят стои на терасата и смело се за изкачвал към него.

– Дойдох, царю, както ми заповяда – нито пеша, нито на кон, а на заек. И подарък ти нося.

-Като казал това, синът извадил от пазвата си живия пъдпъдък. Царят протегнал ръка, но синът разтворил пръсти… И фр-р-р, пъдпъдъкът отлетял.

-Ето, дойдох с подарък и без подарък, както ми заповяда.

–Браво, умник си ти, и тази загадка разгада правилно! – похвалил го царят. – Кажи ми сега къде е баща ти? Къде се крие? Ако кажеш истината, ще те наградя, ако ли не – ще заповядам да ти отсекат главата!

–Баща ми ме е отгледал. Хранил ме е и ме е обличал, на ум и разум ме е учил – отговорил синът. – Как да го дам на твоите стражници да му отнемат живота? Затова направих у дома малка скрита стаичка и настаних там баща си. Той не ми създава никакви грижи. Напротив – помага ми в работата, а неговите мъдри съвети помагат да живея по-добре.

И разказал как две години поред прибрал богата реколта, защото послушал баща си, а другите хора останали без хляб.

-Обичам стария си баща повече от всичко на света. Без него животът ми ще е много тежък.

– А помага ли ти баща ти да разгадаваш загадките дето ти ги давах? – попитал царят.

– Къде можех да разгадая твоите загадки без него? – отговорил синът.

Замислил се царят и отменил жестокия закон – да се отнема животът на старите хора.

– Няма по-голяма награда от тази за мен и за всички хора – казал синът.

ПРИКАЗКАТА СВЪРШВА ТУКА, НО ЗА ВСЕКИ НЕКА БЪДЕ ТЯ ПОУКА

Руска народна приказка