www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Живял някога благородник, който се оженил повторно за толкова надменна и горделива жена, каквато хората не били виждали дотогава.
Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно момиче, нежно и мило като своята майка – най-прелестното създание на света.

Живял някога благородник, на когото първата съпруга починала и той се оженил повторно за надменна и горделива жена. Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно дете – момиче, нежно и мило, прелестното създание . Сватбата още не била свършила, когато мащехата показала лошия си нрав. Тя не понасяла хубавото и добро момиче на новия си съпруг, защото редом с него дъщерите й изглеждали грозни и противни.

В едно селце живял тъкач. Той бил много духовен човек. Всички му се доверявали и го обичали.

Веднъж Вишна се въплътил в див глиган и унищожавал демоните. След като ги унищожил, той не пожелал да се върне на небето, а поискал да води живот на глиган. Да има деца и да бъде щастлив с тях.
Боговете си мислели: „Какво се е случило с Бога, че не се връща?“ Те отишли при Шива и започнали да го молят да убеди Вишна да се върне на небето. Шива отишъл при Вишна и започнал да го уговаря, но бог Вишна бил зает със своите малки глиганчета и не му обръщал никакво внимание. Тогава Шива пробол тялото на глигана с тризъбеца си и освободил Вишна от властта на себезалъгването. Като напуснал тялото на глигана, Вишна се разсмял на всичко, което се случило с него и се върнал в своята небесна обител. Това е силата на майя!

В селото дошъл другоселец да си купи вол. Хитър Петър го водил от къща в къща да изберат млад и хубав вол.

Като вървели по улицата, Хитър Петър му рекъл:

– Байо, дай ми сто гроша на заем.

– Ами аз те не познавам! – рекъл другоселецът.

– Та аз затова искам от тебе – рекъл Хитър Петър, – защото ония, които ме познават, не ми дават.

Имало един баща с троица сина; на най-малкия казвали Глупчо и всички го гледали отвисоко, подигравали му се и се отнасяли несправедливо към него, щом им паднело.
Наканил се веднъж големият син да отиде в гората, дърва да насече. Преди да тръгне, майката му дала чудесни топли милинки и шише вино, за да не е гладен и жаден.
Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с „Добра среща“ и рекло:

Живял някога един богат вълшебник, който имал много овце. Вълшебникът бил много алчен и не искал да наема овчари, не искал да строи и ограда около пасището, където пасели овцете. Заради това овцете често навлизали в гората, падали в пропаст и прочее. Най-важното – те бягали от него, тъй като знаели, че на вълшебника са му нужни месо и кожи.
И ето че накрая вълшебникът намерил средство.

Имало едно време двама братя – двама Ивановци: Иван богатият и Иван беднякът. Къщата на Иван богаташа била пълна с всичко, с едро зърно – хамбарите, с млечни крави – ливадите, поляните – с вакли овци, фурната – с бели питки. От всичко много имал, а цялото му семейство – само той и жена му. Нямал си Иван богаташът нито малки, нито големи деца.
А на Иван бедняка целият добитък се състоял от жабите на бунището и котката пред огнището.

Настрадин Ходжа и жена му отишли на езерото да изперат бельото и килимите. Залисани в прането, не забелязали как една врана им грабнала сапуна и отлетяла. Като видяла това, жената на Настрадин завикала:
 -Дръж, хвани враната, отмъкна ни сапуна!
– Нима не видя колко е черна тя? Ако не й трябваше да се измие, не би пипнала нашия сапун.

Когато делял Господ късмета на хората, първи отишли турците да искат някой дар от него. По своя воля Господ им дал агалъка.

В момковата къща радостно очаквали да посрещнат невестата, отмяната. От утре и менците ще са пълни с прясна вода студена, и хлябът ще е омесен, и градинката натъкмена. Къщата ще грее от хубост, нали младост ще шета из нея. Тъй си мислели сватовете, които очаквали с трепетно вълнение невестата. Те така и не могли да се порадват на хубостта й. Божа работа! Само аленото було, донесено от вятъра, останало като поличба!
Какво се случило?

Веднъж един ловец на птици хванал славей и искал да го заколи и изяде. Славеят започнал да моли за пощада.
– Каква полза за теб – казвал той, – ако ме заколиш?
По-добре ме пусни, а аз ще ти дам в замяна три съвета.
Съгласил се ловецът. Славеят му казал:

Срещнали се веднъж вълк и елен. Еленът започнал да упреква вълка за това, че погубва живи същества и затова ще го настигне лоша карма.
Еленът пък, хранейки се с растителна храна, се имал за много добродетелен и разчитал да постигне вечно блаженство. Само че след смъртта на двамата приятели нещата се развили не както предполагал еленът:
Заедно с растителната храна той унищожил милиарди живи същества, малки насекоми и тъй като ни най-малко не се разкайвал за стореното, заслужил лошо прераждане. А вълкът, чийто начин на живот бил предизвикан от естествената необходимост, изпитвайки постоянно разкаяние – постигнал желаното блаженство.

Живяла някога птица, която не умеела да лети. Като пиле тя ходела по земята, макар и да знаела, че някои птици летят.
Случило се така, че по силата на ред обстоятелства тази нелетяща птица измътила яйце на летяща птица в съответното време птичето се излюпило, при това със способност да лети.
Понякога то питало своята приемна майка: „Кога ще полетя?“ И вързаната към земята птица му отговаряла: „За да излетиш, трябва да бъдеш настойчиво в своя стремеж като всички птици.“

Та тя не можела да предаде на покритото с пера птиче урок по летене и даже не знаела как да го избута от гнездото, за да може то да се научи.
Странното е, че самото птиче не забелязвало това. Чувството за благодарност към приемната майка не му позволявало да разбере своето положение. „Ако не беше тя – разсъждавало то само за себе си, – аз досега щях да си остана в яйцето.“ А понякога си казвало така: „Всеки, който е успял да ме измъти, разбира се, ще ме научи да летя. Това е само въпрос на време или може би всичко зависи от моите собствени усилия. Може би затова е необходимо да се притежава някаква висша мъдрост – няма други причини. Птицата, която ме е довела до сегашното ми състояние, в един прекрасен ден ще ме вдигне на следващото стъпало.“

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:
— Кой каквото прави — на себе си го прави!
Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:

Яна Язова – Творби за деца

Имало едно време един грамаден омар и седем малки омарчета, които стояли върху една скала сред морето. Време било малките омарчета да си лягат.
— Молим ти се, разкажи ни една приказка за приспиване! — казали те.
— Да, да, разкажи ни, молим ти се! — извикали и мидите, които се били прилепили към скалата.

Имало едно време един дядо и една баба. Те нямали деца. Веднаж седнали да си поприказват какво да сторят, като си нямат деца. Бабата рекла:

Живял някога на света един беден момък. Отишъл той веднъж при селския кмет и казал:
— Вземи ме за говедар, та да си изкарвам хляба.
— Добре, момко — рекъл кметът. — Вземам те за говедар, върви си печели хляба. Ще ти плащам крина пшеница за всяка крава и за всеки вол.

Имало в старо време една магьосница с трима сина, които много се обичали. Но старицата не им се доверявала и мислела, че се стремят да откраднат силата й. Ето защо превърнала големия в орел и го пратила да обитава една скалиста планина.