www.prikazki.com ЦАРСТВОТО НА ПРИКАЗКИТЕ

Преди много, много години, в една далечна земя, където звездите шепнели тайни на вятъра, живеела една мъдра жена на име Темида. Тя не била нито принцеса с корона, нито магьосница с вълшебна пръчица. Но имала най-рядкото съкровище на света – умеела да разбира кое е справедливо и кое не.
Всеки ден при нея идвали хора от близо и далеч да решават споровете си.
Един ден дошъл богат търговец. Златните му пръстени блестели на слънцето, а дрехите му били от най-скъпия плат.

Имало едно време в едно старо, но уютно шивашко ателие една обикновена макара с тънък черен конец. Не бил нито най-здравият, нито най-дебелият, нито най-бляскавият, но пък бил изключително приказлив. Още от първия миг, в който го поставили на работната маса, той започнал да поучава всички наоколо: „Аз съм особен. Аз имам само един край. Аз съм Началото. Аз съм Единоначалието. Всички шевове започват от мен. Подгъвите, ръбовете и дори най-фините бродерии — всичко тръгва от моята същност. Вие сте обикновени. Имате начало и край. А аз съм безкраен. От мен започва всичко, а аз самият никога не свършвам!“

Някъде между орбитата на Сатурн и една забравена метафора от XX век, в станция, която официално се водеше „Космическа обсерватория-9“, а неофициално – „Канцеларията (щото тук всичко се влачи, бави, скърца)“, се събра най-нелогичният съвет в историята на човечеството.
Кръглата маса от рециклиран титан беше леко наклонена, защото никой не беше прочел инструкцията за монтаж. Ако беше на Земята, човек щеше да каже, че всички гравитират около нея. Но тук нямаше гравитация. Имаше само ракия и его. На масата спореха за титлата:

1. Гората на Тристрановата пътека

Имало едно време две деца, които живеели на края на едно село, толкова малко, че го нямало на нито една карта. Момчето се казвало Купанац, а момичето — Кускунуска, и двамата отдавна се бяха съгласили, че тези имена звучат много по-добре от онези, с които ги бяха кръстили.
Купанац беше на десет години и носеше постоянно една кафява раница, толкова закърпена и препасана с тел, че никой освен него не знаеше как точно се отваря. Вътре имаше неща, които на пръв поглед изглеждаха като боклуци: навита стара тел, три кибритени клечки в кутийка, парченца стъкло от счупена бутилка, намотка тънко въже, ластик от прашка, два пирона, и нещо, което приличаше на половин лъжица — но беше нещо съвсем различно в ръцете на Купанац. Защото той можеше да погледне купчина непотребни предмети и да види в тях неща, които все още не съществуват. Казваше, че всяка джаджа само чака някой да я измисли.

-Хайде бабо , хайде бабо, разкажи пак, как си летяла! Хайде бабо! Подскачаха 7-те теленца в обора.
Едно време, в едно зелено-зелено село, имаше широки поля, дето слънцето ги милваше от сутрин до вечер. А в обора до полето живееха баба им , седем палави теленца и разните им лели крави.
Подскачаха седемте теленца в обора:

Имало едно време свят, в който всичко било свързано. Не само реките с моретата, не само дърветата със земята, а всичко — със всичко. Старите хора наричали това Великата Паяжина на Световете. Когато някой се усмихнел — някъде далеч птица променяла посоката си. Когато някой заплачел — някъде облак натежавал от дъжд. А когато някой направел нещо истински добро, дори звездите леко потрепервали.

В една стара църква в Германия имало орган, толкова огромен, че когато засвирел, прозорците леко треперели, а свещите започвали да танцуват. Хората от града често идвали само за да го чуят. Някои затваряли очи. Други сваляли шапките си. А трети стояли неподвижно, сякаш се страхували да дишат.

Имало едно време години, в които интернетът не идвал по кабел, а сякаш пристигал с магаре от съседното село. Когато човек искал да отвори страница, имал достатъчно време:
да си направи кафе, да полее мушкатото, да се скара на модема, и чак тогава да зареди половината на снимката.

Имало едно време нещо толкова старо, че дори звездите не помнели кога се е родило. Хората го наричали Красота, но никой не знаел какво всъщност е тя. Едни я търсели в лицата на любимите си. Други — в музиката. Трети — в залезите, моретата и планините. Но самата Красота живеела самотна, защото всички я обичали, а никой не я питал коя е.
А тя често се чудела.

Имало едно време, преди много векове, когато по българските земи нощем горели огньове вместо лампи, а книгите били толкова редки, че хората ги пазели като съкровища, един народ търсел светлина.
Не светлина от слънцето.
А светлина за ума.

Имало едно време, в град с мокри улици и мъгливи вечери, едно момче, което обичало нощта.
Казвало се Едгар Алан По.
Докато другите деца палели свещи, за да прогонят сенките, малкият Едгар често седял до прозореца и слушал дъжда.

Имало едно време, в стария град Прага, едно тихо момче, което обичало да наблюдава хората.
Казвало се Франц Кафка.
Докато другите деца тичали и викали по улиците, Франц често стоял до прозореца и гледал как градът диша.

Имало едно време, в малко селце сред планини и реки, едно момче, което обичало бурите повече от всички други неща на света.
Казвало се Никола Тесла.

Имало едно време, в стария град Бон, едно момче, което обичало звуците повече от всичко на света.

Казвало се Лудвиг ван Бетовен.

Имало едно време, в едно малко селце в Нидерландия, момче с тъжни очи и добро сърце.

Имало едно племе.
Не било най-могъщото, нито най-богатото, нито най-многобройното.
Но било оцеляло.
И това било достатъчно, за да се смята за победител в един свят, в който повечето изчезвали без следа.
Те притежавали странен дар.

Имало едно време в красивия град Salzburg едно малко момче, което толкова обичало музиката, че сякаш се било родило с нея в сърцето си. То се казвало Wolfgang Amadeus Mozart. Докато другите деца още се учели да подреждат думите, малкият Моцарт вече подреждал звуци. Баща му, който бил музикант, веднъж видял как детето внимателно докосва клавишите на клавесина и повтаря мелодии, които чуло само веднъж.

Имало едно време, преди много, много години, в древния град Нишапур, едно момче на име Омар, което обичало повече от всичко да гледа звездите, и докато другите деца играели и се смеели по улиците, той тихо се качвал на покрива, вдигал очи към небето и се чудел защо звездите не падат, защо времето минава толкова бързо, защо хората се раждат и после изчезват, и защо, ако светът е толкова красив, в него има и тъга, и така, малко по малко, момчето пораснало и станало учен, но не обикновен, а от онези, които искат да разберат всичко