A A A A A A |
Правда и Кривда |
 риказка за двама шопи— с капи и чепати сопи, за лукавия кадия, чорбаджията-хаджия, ходжата и злата гъска - дето скубе, дето съска, и за писаря Осман — с прословутия ферман... * * * Де ти Правда в село Дивда? — Няма Правда, има Крнвда!. . , Кривда шета по стъгдите — шета сякаш у дома си, Кривда ходи по петите на добрите сиромаси, Кривда вързва им ръцете, Кривда им дои овцете, Кривда залъка им взима — пролет, лято, есен, зима!. . . Не мирясва!. . . Ах, ти пуста хлевоуста проклетия-орисия, пак ли шушнеш нещо в пруста на лукавия кадия?. . . Старият кадия дърпа наргилето, пуска дим и звучно сърба от кафето, в ъгъла се гушат двама плахи шопи — с козиняви капи и чепати сопи, а сред одаята врякат две козички — глупаво се пулят и въртят брадички. Зарад тях се жалва злия чорбаджия — дрънка броеница и източва шия. . . — Ах, горките ми козички, две близначета-сестрички, и попара им дробях, и с винце си ги поях, раснеха под мойта стряха, сладкогласни ми врещяха, щом ги зърнах пред вратата — мед ми капеше в душата. Гледахме ги като свидни родни щерки-хубавици, пъргави и миловидни, украсени с огърлици от мъниста, с две жълтици — дар от мойта Рада, чак от Цариграда. . . Га поглеждам — идат снощи, боже, същи живи мощи, целите окраставели, пощръклели, оглупели. Ох, душици мои клети, де, бе рожби, ми се губихте?. Цървуланковци проклети — вие, вие ги погубихте!. . Мъчили сте ги в горите млякото да им доите!. . . Попристъпват двама шопи — с капи и чепати сопи, доземи в поклон се свеждат, па се вайкат и нареждат. . . — Сиромашка орисия!. . . Помогни ни, стар кадия — та какво сме ний виновни за делата им греховни? Вдън горите ги открихме, край Владайската река, па едва ги там спасихме от устата на вълка. Уж да сторим добрина, а в отплата — гледай, на!. . . Кой ще мъчи животинки пък и то таквиз мънинки? Как така ще ги доиме — не налели още виме? Ах, клеветник в нас е впил зъл език като бодил, ала клетва ще дадем, клетва ще се закълнем и пред бога, и в исляма, че такова нещо — няма!. . . Побесня хаджи Лука, па затропа със крака. . . — Да мълчите! Да мълчите! Гледате да изхитрите! А къде са им изчезнали, питам ази, огърлиците? Как? Потънаха във бездна ли? Х-м, окрали сте жълтиците!. . . Скочи старият кадия, викна. .. — Що за поразия? Отвори уши хей, Кара-Осман! Слушай и пиши ферман: „. . . В името на Падишаха, Мохамеда и Аллаха — Цървуланковци — Иван, с неговия брат — Първан, дадени под съд затова, че. . . еди как си. . . заповядвам да внесат глобата със всички такси. . . Първо — двайсет гроша за хазната; второ — десет на хаджи Луката; трето — пет петака на Османа — за печат върху фермана. А за тия огърлици, от мъниста, с две жълтици — двайсет дена ангария на почтения хаджия!. . ." Мойта дума е закон!.. . Щом я чуете — поклон. Гъкнете ли, то — тежко ви!. . . Ще ви туря във окови!. . . С моя височайши сан аз съм в Дивденско султан!. .. Тъй ли е, кажи, Осман?. . А Осман — какво да каже? Смъква пискюллия фес, мачка го в ръце и даже гръб пречупва като пес, па се чеше зад ухото и — потапя пак перото!. . Смаяха се двама шопи — с капи и чепати сопи — как с кадията ще спорят? Хич не им се види леко!. . . Де да идат? Що да сторят? Бог високо, цар — далеко!. . . Че се мълком поклониха, пот от чело поизтриха — па развързваха пошове, па обръщаха джобове, па пресмятаха грошове — сетне сведоха главите, че начетоха парите до последния петак. . . Няма как, ех, няма как!. . . А пък писаря Осман им подаде къс хартия, що наричаха „ферман" — свит-навит като фуния. Върнаха се в къщи шопите, хвърлиха на пода сопите, рано заран, щат-не щат — хванаха се да орат с чорбаджийските аргати, с брези биволи рогати. Там — под слънцето пладнуваха, там — под месеца нощуваха, залъци във сол топиха, хрупаха пипер и лук, жажда палеща гасиха от горещия бърдук, с пот от чело, под ярема, напоиха чернозема, без да си продумат дума — дигнаха цървулите, па се свлякоха от друма боси през мамулите. В черния коларски път — черни мисли с тях вървят. . . „Бре, от де дойде пък тази Кривда (бог да ни упази!) — че ни яхна чорбаджията, че ни погна немотията, черна мъка ни загриза — иде ни да дернем риза!. .. Грижи, пусти-опустели, бял ден с вас не сме видели! Мълком теглим туй тегло, а пък то от зло — по-зло!. . ." Де ти Правда в село Дивда? — Няма Правда, има Кривда!. . . Кривда — злобната старица, Кривда — кривата душица, с дълги чорлави коси, с мънички очи-оси. . . Ах, ти пуста хлевоуста проклетия-орисия, пак ли шушнеш нещо в пруста на лукавия кадия?. . . Старият кадия чехлите събува, глади си брадата, дълбокомъдрува. В ъгъла се гушат двама плахи шопи с козиняви капи и чепати сопи, а сред одаята мърда бяла гъска — блъска със крила и ядовито съска. По-назад от нея ходжата се пери и гласът му глухо гъгне и трепери. — Вай, кадия, вай аман, целият съм изкълван, ах, не види ли Аллах, тръгнах голобрад — за смях! Тая гъска, стар кадия, стъпи в нашата джамия, и сред тишина дълбока пред лицето на пророка най-безсрамно оскверни я. Туй побъркано пернато ме издебнало, когато със молитва на устата се унасях в дрямка свята, коленичил пред Аллаха под свещената му стряха. Сепвах се, но — що да крия, връхлетя като фурия и зъбата-бесновата в миг оскуба ми брадата. Вай, кадия, вай аман — целият съм изкълван. Ах, не видя ли аллах, тръгнах голобрад — за смях! Тая гъска, стар кадия, тая гъска — обеси я! Попристъпват двама шопи — с капи и чепати сопи, доземи в поклон се свеждат па се вайкат и нареждат. . , — Сиромашка орисия! Милост имай, стар кадия, молим ти се, пощади я! Не оставяй сиротинки девет дребни животинки, девет рошави гъсета — рожбици на майка клета. Тя е глупава, горката, няма пипе във главата, като всяка проста гъска само си пасе и съска. Скубала е, без да знае туй трева, или брада е!. . . Сбърчи ходжата лице па замаха със ръце. . . — Да мълчите! Да мълчите! Нека висне на гредите че не знаем що ни чака — както никак не пробира и си хойка по сокака, някой ден дори везира ще докопа за мустака. . . Скочи старият кадия, викна. . . — Що за поразия? Отвори уши хей, Кара-Осман! Слушай и пиши ферман: „. . . В името на Падишаха, Мохамеда и Аллаха, — Цървуланковци — Иван, с неговия брат — Първан, дадени под съд затова, че. . . еди как си. . . заповядвам да внесат глобата със всички такси. . . Първо — двайсет гроша за хазната; второ — десет гроша за брадата; трето — пет петака на Османа — за печат върху фермана. А пък тая злобна гъска, дето и връз мене съска, щом е скубала брадата — оскубете й перата — на часа я изведете и я о-б е-с е-т е!. . ." Мойта дума е закон! Щом я чуете — поклон. Гъкнете ли, то — тежко ви!. .. Ще ви туря във окови!. . . С моя височайши сан аз съм в Дивденско султан!. . . Тъй ли е, кажи, Осман?. . . А Осман — какво да каже? Смъква пискюллия фес, мачка го в ръце и даже гръб пречупва като пес, па се чеше зад ухото и — потапя пак перото. Смаяха се двама шопи — с капи и чепати сопи — как с кадията ще спорят? Хич не им се види леко! Де да идат? Що да сторят? Бог — високо, цар — далеко! Че се мълком поклониха, пот от чело пак изтриха — па развързваха пошове, па обръщаха джобове, па пресмятаха грошове — сетне сведоха главите, че начетоха парите до последния петак. . . Няма как, ех, няма как!. . . А пък писаря Осман им подаде къс хартия, що наричаха „ферман" — свит-навит като фуния. Тръгнаха и без утеха сбогом с гъската си взеха. .. А пък тя след тях, горката, се затътри по земята, но ръката на Османа ловко за крака я хвана, а след туй ... и за гръкляна. Тъй добрата наша гъска — що престана в миг да съска, първом (без да се протака) бе оскубана в конака, после (над червена жара) тя в котлето дигна пара, сетне (щом чорбата кръкна) тя изплува и подхвръкна леко на една тепсия пълна с лук и мерудия, бързо подир туй се юрна към напалената фурна, и — като присви крилата, кацна. . . право на софрата, на софрата — пред кадията, ходжата и чорбаджията!. . . Де ти Правда в село Дивда? Няма Правда, има Кривда!. . Върнаха се в къщи шопите стиснали по-яко сопите, па юнашка клетва дадоха — нито пиха, нито ядоха, здраво се запретнаха, сметнаха-пресметнаха, мислиха-премислиха, и накрай — измислиха!. . . Старият кадия сънно се прозява, пий шербет и тежка жажда утолява, долу под софрата мляска гладно куче— зъби се и сладко гъши кокъл смуче. Ето че пристъпват двама плахи шопи с козиняви капи и чепати сопи, па глави навеждат, хълцат и нареждат. . . — Сиромашка орисия!. . . Помогни ни, стар кадия!. . . Помогни ни — че мухите ни преследват по петите и от тая паплач — мира нийде никой не намира!. . . На рояци все кръжат, хапят, плюят и жужат. Ще ни подлудят, комай. Дай акъл, акъл ни дай!. . . Пъплят — вечно не дояли те!. . Ще ни изядат с парцалите!. . . Що да правим? Трябва май Дървен господ да играй!. . . Скочи старият кадия, викна. . . — Що за поразия? Отвори уши, хей, Кара-Осман! Слушай и пиши ферман: „. . . В името на Падишаха, Мохамеда и Аллаха, Цървуланковци — Иван, с неговия брат — Първан, затова, че.. . еди как си.. . трябва, както му е ред най-напред да платят съдебни такси: Първо .. . Второ ... Трето ... И — от днес им давам право с моя височайши сан, да вървят по живо-здраво с настоящия ферман, и по път и кръстопът — дето да се прилепят зли мухи — досадни твари — да ги трепят кой как свари!. . . Па прикри с една прозявка свойта злъчна подигравка. А перото на Османа скърца пак нанред-назад. Ето го готов фермана с връв и восък и печат. Смигнаха си скришом шопите, стиснаха в десница сопите, капи от глави свалиха, че се ничком поклониха, сетне, сякаш подочули нейде нещо да бръмчи, позатътриха цървули, и зашариха с очи, пред кадията се спряха, зяпнаха го със уплаха, ахнаха и в хор пропяха. . . — Б-ъ-ъ-з-з!. . . Ха!. . . Му-ха!. . . Дигнаха чепати сопи двамата корави шопи, па платиха, наброиха, на самия стар кадия, пата-кюта! — ред по ред, ту отзад, ту отпред... Първо -двайсет сопи за хазната (дето им прибра парата). Второ — десет за онез козички (две близначета-сестрички). Трето — пет за гъската-добрата (що издъхна на софрата). Сетне — още толкоз на Османа. . . Па набучиха фермана. . . И вървят, вървят на път — хващат пътя към Балкана и се смеят, и мълвят. . . — А бе, ние сме си прости, — но бетер от нас бе той! — Мир на грешните му кости! — Мир и вечен упокой! Приказката свърши вече. . . Но подхвана я Балкана, и разчу се надалече радостната вест „Кадията си платил за проклетията!..." И — с певците-гъдулари, с балканджиите-бунтари, тръгна все по прашни друми, изпод писнали куршуми, сред призивни тръбни звуци, чак до внуци и правнуци — Правдата на тия шопи с капи и чепати сопи, тая Правда — сиромашка, ала дръзка и юнашка, Правда — тяхната сестрица, ясноока хубавица.. . Де ти Кривда в село Дивда? Казват — тук и там все още броди тя в безлунни нощи, зъзне, в дрипи се обвива, дебне зла и мълчалива, ала зърне ли тояга — плюела си на петите, че се втурвала да бяга, скривала се вдън-горите, там, в една хралупа глуха, дето само бухал буха!. . . |
