якога в Гавирате имало една женица, която си прекарвала дните, като брояла кихавиците на хората, после споделяла с приятелките си резултатите от своите сметки и заедно клюкарствували по този повод. — Аптекарят кихна седем пъти — разказвала женицата.
— Не може да бъде!
— Кълна се! Да ми падне носът, ако не казвам истината, кихна, пет минути преди да удари обед.
Приказвали, приказвали и накрая заключавали, че аптекарят слага вода в рициновото масло.
— Свещеникът кихна четиринадесет пъти — разправяла женицата, зачервена от възбуждение.
— Да не си сбъркала?
— Да ми падне носът, ако съм преброила една кихавица по-малко!
— Ах, докъде ще я докараме!
Приказвали, бъбрели и накрая заключавали, че свещеникът слага много олио в салатата си.
Веднаж женицата и нейните приятелки, които били по вече от седем, заедно застанали под прозорците на господин Делио, за да подслушват. Но господин Делио изобщо не ки­хал, защото не употребявал емфие и не бил хремав.
—Нито една кихавица — казала женицата, — тука има нещо подозрително.
—Има — казали приятелките.
Господин Делио ги чул, сложил пълна шепа пипер в пръскачката, с която убивал мухи, и без да го забележат, го духнал връз клюкарките, свити под прозореца.
—Апсиху — казала женицата.
— Ак-хи! Ат-чи! — рекли приятелките. И се разкихали в надпревара.
— Аз кихнах повече пъти от вас — казала женицата.
— Ние кихахме повече — казали приятелките. Хва­нали се за косите, заблъскали се, задърпали се, разкъсали си дрехите и всяка загубила по един зъб.
След този случай женицата не продумала вече на своите приятелки, купила си бележник и молив и сам-самичка оби­каляла. Като чуела някой да киха, отбелязвала с кръстче.
Когато умряла, хората намерили бележника, пълен с кръстчета, и си казали:
— Гледайте, трябва да си е отбелязвала всички добри­ни, които е правила. Я гледай колко много! Ако тя не отиде в рая, значи никой няма да отиде.